Юни. Става все по-топло. Зачестяват клаксоните по пътищата, щастливият младежки смях и лудешкото броене до дванадесет, следвано от еуфория и подвиквания. Сезонът на баловете! Още едни абитуриенти са извървели своя среднообразователен път, преборили са се криво-ляво с образователната система, сдобили се с диплома в ръцете (и съмнителни знания) и са готови да се влеят в потока на „истинския живот”, който винаги ги е очаквал зад стените на училището с целия си арсенал от задължения и отговорност.
Може би щяхме доста по-лесно да се зарадваме на красивите им тоалети, на щастливите им усмивки и на авантюристичния им дух, ако не знаехме какво се случва в стаите на родните училища. Ако не бяхме изгледали един куп клипчета (често качени от същите тези ученици), в които деца зверски се млатят или посягат на учители – онези все по-обезверени носители на знанието, които някога се ползваха с авторитет. Ако не бяхме изпратили Габи – момиченцето, отишло си без време заради ритник в корема от свой съученик. Ако не бяхме видели как млади момчета ритат по спирките възрастни хора – в Бургас, в метрото в Германия… Ако агресията между младите през последните години и особено през последните месеци не се беше превърнала (с право) в една от най-тиражираните теми в медиите.
През април Министерството на образованието и науката (МОН) представи междуинституционален план за превенция на агресията и засилване на сигурността в училищата. Главни действащи роли тук ще имат отново преподавателите, различни министерства, сред които на здравеопазването, органи на реда и по-големите ученици, които да вразумяват с думи по-малките. На теория планът от 22 точки не звучи толкова зле. Възниква обаче въпросът: не изместваме ли вниманието си в грешна посока?
Преди време в интернет се завъртя коментар на преподавателка, която с искреност и болка обясняваше как професията й вече изисква тя да бъде толкова гъвкава, че да успее да вмъкне учебния материал в съкратените учебни часове по предмета, но освен това ѝ се налага да влиза в ролята на звероукротител, който усмирява навлезлите в пубертета ученици, отказващи да слушат в час. Трудна, почти непосилна задача. Предизвикателство, пред което са изправени десетки учители всеки ден. И в момента обществото ни е вперило зорък поглед към работата им. Сякаш задачата им е не да образоват, а да възпитават младото поколение.
Задача, която до скоро принадлежеше на родителите, на семейството.
Герой от любим мой филм – психолог – разсъждава за поведението на едно малко дете към другите в социума. „В ранна детска възраст – казва той, – децата са социопати. Те не правят разлика между добро и зло, не знаят, че действията им могат да причиняват болка…” Вероятно е така, не съм специалист, за да оборвам това твърдение и съм склонна да се съглася с него. Защото когато един все още крехък индивид се формира като личност, той трябва да бъде възпитан, да му бъде показано кое е редно и кое – не, да му бъде обяснено как е нормално да се държи сред другите, да му бъдат показани достатъчно добри примери в близкото обкръжение, така че само да си извлече необходимите изводи и да реши какъв човек иска да бъде. Това се случва първо у дома, доста преди детето да прекрачи прага на детската градина, много преди да бъде готово да влезе в училище, и затова поведението му в училище е резултат на възпитанието (или липсата на такова), получено в семейството.
Напоследък картината е различна. Децата сякаш израстват в среда без ценности. Среда, в която отговорността се прехвърля върху учителите и образователната система, за да има все пак някой виновен, да го сочим с пръст, да се освободим от чувството на вина, без да осъзнаваме, че назидателно вдигнатият пръст сочи нас самите. Защото издигнахме егоизма в култ, той е новият ни ориентир в 21. Век: „Ти да си добре“, „Гледай да се уредиш“, „Не мисли за другите, твоето щастие е по-важно, „Бъди пасивен пред страданието на човека до теб, защото то не те засяга“, „Щом преследваш личното си благоденствие, всичко ти е позволено“. Този начин на мислене е началото на края на изграждане на чувство за равенство и емпатия към хората до нас, към съученика на съседния чин, към колегата на съседното бюро, към бъдещия партньор, с когото се очаква да създадете здрава семейна връзка. След като егоизмът, подхранван от идеята, че конкуренцията е основна двигателна сила за развитието на всичко в живота ни, а другият човек по подразбиране е враг, властва навсякъде, защо се изненадваме, че не можем да припознаем в хората до нас човешката топлота и достатъчно достойни за уважение качества?
Когато спрем да забелязваме тези черти в другите, ние сме склонни да се оправдаваме пред себе си, че едва ли не те заслужават ритник в гърба, оскубване или як пердах, че заглеждат мом(и)чето, което харесваме. На преден план излиза животинското: започваме да търсим начини как най-ефективно да причиним на няколко болка или унижение. Тъй като най-вероятно няма да получим наказание, няма да изтърпим санкциите, които заслужаваме, не можем да осъзнаем и че поведението ни е недопустимо.
Дилемата „да бъдеш или да имаш” отдавна е в историята. Консуматорското общество предпочете да имаш пред да бъдеш. Да бъдеш различен от хората, които могат да имат, каквото си пожелаят, се смята за демоде. Идеали, принципи, рицарски дух – отличителните черти на особняци, които у нас се считат за луди от времето на Ботев досега. По-лесно е да сме съизмерими спрямо цените, които плащаме за „маркови“ дрехи от мола или последния модел телефон. Показността се превърна в начин на живот в един свят, в който тя дори минава за ценност! Така и ще бъде, докато родители отглеждат децата си, мушкайки им таблет в едната ръка и нещо вкусно за гризане в другата.
Наскоро посетих лекция на Тео – онзи изумителен преподавател по физика, който успява да извади на бял свят най-доброто от потенциала на възпитаниците си и така да ги превърне в лауреати на международни олимпиади. Тео засегна много и все интересни теми, без да дава готова рецепта за успех. Все пак обаче посочи две важни условия за създаването на възпитани и мислещи личности: всяко дете трябва да расте в среда, изтъкана от здрав семеен морал, и да се научи да се труди възможно най-рано.
Колкото повече време минава от нашата среща, толкова повече разбирам, че е прав. Аз също нямам готова рецепта срещу агресията на младите. Мога само да се възмущавам – подобно на десетки хиляди, които наблюдават с отвращение и тъга случващото се по училища, улици и градски транспорт. Възмущението обаче не помага, а бездействието ни само подсилва размера на последствията. При все това знам, че проблемът не е (единствено) в училището и образователната система – те са само огледало, в което обществото ни се оглежда. Учебната година е към края си. След последния звънец проблемът ще засяга всички нас, които чакаме автобуси по различни спирки в градове и села и се чудим дали да погледнем даден младеж в очите и дали подобна „дързост“ от наша страна няма да ни изпрати в болницата. Агресията расте преди всичко в домовете ни: започва с нещо малко и избуява, ако не спре навреме, ако момчето или момичето не разбере, че носи отговорност за действията си, преди да е прекалено късно.
Наскоро пътувах в автобуса с група тийнейджъри, все още деца Не ги бях огледала внимателно до момента, в който не заговориха по телефона – малки гангстери, които заплашват, дават команди и са склони да влязат в саморазправа само защото някой ги „дразни” със съществуването си. Обърнах се. Нямаха и дванадесет години. Осъзнах, че проблемът не е, че слушат Гери-Никол. Проблемът е, че не познават модел на поведение, различен от този на Гери-Никол. Ако не вземем сериозни мерки тук и сега, съвсем скоро действителността ни ще прилича изцяло на хип-хоп клип – евтиния, агресия, голота, пошлост…
Такъв свят ли искаме да оставим след себе си?
