През последните няколко седмици мнозина читатели с нетърпение очакваха публикуването на „Аз още броя дните“ (изд. „Сиела“, 2016 г.) – първи роман на Георги Бърдаров, който спечели „Ръкописът“ по БНТ през миналата година. Колкото повече наближаваше премиерата на романа в Литературен клуб „Перото“ на 19 май, толкова по-горещо ставаше. В медиите и социалните мрежи можеха да се открият не просто високи оценки, но и доста положителни отзиви от писатели, критици и редактори. Няма как подобна атмосфера да не провокира силен интерес от страна на млади и стари почитатели на писаното слово и стойностната литература.
След като имах удоволствието да присъствам на представянето на романа (което само по себе си беше вълшебно изживяване), с нетърпение очаквах да премине емоцията около абсолвентския ми бал, за да прочета романа. Знаех за какво иде реч и затова трябваше да се подготвя в чисто емоционален план. По стечение на обстоятелствата прочетох романа точно в Деня на славянската писменост и култура (24 май). Когато вечерта затворих книгата, знаех, че съм отбелязал празника на славянската книжнина с едно истинско литературно съкровище, което тепърва ще получава все по-голямо признание.
„Аз още броя дните“ разказва за крайно болезнени събития от близкото минало, които се случват на няколкостотин километра западно от България. Романът описва тежка, болезнена и разкъсваща история за любовта, ужасите и изначалното безсмислие на войната като явление, за болката и спомените от преживяното, за разрушените приятелства и трудните за осмисляне предателства, за драматичните обрати в живота, за отговорността и правото на избор, за човечността и животинското у човека.
Авторът Георги Бърдаров, ръководител на катедра „Социално-икономическа география“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и специалист по етно-религиозни конфликти, представя трагичната история на Давор (изграден по образа на сърбина Бошко Бркич) и Айда (изградена по образа на бошнячката Адмира Исмич). Тяхната история е история за любов, извадена сякаш от света на приказките, която завършва трагично, защото попада в капана на обсадата на Сараево – най-дългата обсада на град в човешката история (цели 1395 денонощия между пролетта на 1992 г. и зимата на 1996 г.).
Родени в един и същи ден през 1968 г. в Сараево, тогава в границите на Югославия, Давор и Айда се запознават, когато са на пет години. С годините приятелската им дружба прераства в онази чиста и всеотдайна любов, от която всяко човешко същество има нужда. Любов, при която едно момче (християнин) и едно момиче (мюсюлманка) са готови да жертват всичко само за да останат заедно. Любов, при която двама души остават верни един на друг независимо от различията им по отношение на етнос и религия, независимо от доминиращите разбирания и предразсъдъци в тяхното общество, независимо от куршумите и снарядите, които хвърчат наоколо. Любов, при която двамата влюбени остават верни един на друг до гроб. Буквално.
Историята на Давор и Айда добива още по-трагичен нюанс, когато вземем предвид мястото, където се развиват събитията: Сараево.
В продължение на десетилетия Сараево, днес столица на Босна и Херцеговина, символизира мира, съжителството и разбирателството между сърби, хървати и бошняци, между православни, католици и мюсюлмани. При закриването на Зимните олимийски игри в Сараево през февруари 1984 г. (първата Олимпиада в Източния блок) президентът на Международния олимпийски комитет (МОК) Хуан Антонио Самаранч заявява, че „Сараево ’84 ще остане в паметта на хората като най-позитивната олимпиада в цялата история на игрите“. Няма и десетилетие по-късно Сараево вече символизира не дружбата между представители на различни етноси и религии, а братоубийственото клане между довчерашни приятели и съседи.
„Сега [по време на обсадата на Сараево] по ски пистите дебнеха в засада снайперисти, в олимпийското село се търкаляха обезглавени трупове, хокейните площадки бяха превърнати в затвори, залите – в секслагери. Колко малко и колко много са десет години от един човешки живот. Между двата свята имаше море от човешка кръв.“
Обсадата на града идва толкова внезапно, че време за осмисляне на случващото се просто няма. С всеки изминал ден става все по-ясно, че тази война няма да продължи дни, седмици или дори месеци. „Временната“ обсада прераства в затвор, който наподобява света, описван от политическия философ Томас Хобс: свят на абсолютна анархия и ежедневна битка на всеки срещу всеки, в който човек се стреми единствено и само към физическо оцеляване.
„Първите няколко дни мислеха, че тази лудост ще е само временна. Все още имаха ток и вода. Не излизаха от домовете, само гледаха по телевизията или слушаха по радиото изказванията на знайни и незнайни политици и военни. Всеки казваше нещо различно и обвиняваше другия. Сърбите – бошняците, че искат да се отцепят от Югославия; бошняците – сърбите, че вероломно са ги нападнали; хърватите обвиняваха вкупом и сърбите, и бошняците. И никой не се интересуваше за хората в града, за тези нищо незначещи хорица, които всеки ден умираха, които страдаха еднакво, независимо от етнос и религия. Лудостта бе обхванала всички.“
„Аз още броя дните“ насочва вниманието ни към един оплетен и почти безнадежден свят, в който чистата, невинна и всеотдайна любов между двама млади мечтатели се сблъсква с бруталността, безумието и безсмислието на войната. Този сблъсък, за най-голямо наше съжаление, продължава да определя съдбите на милиони хора и в наши дни, когато в множество точки на света продължават да бушуват етнически и религиозни конфликти на местно, регионално или национално ниво.
„[В]ойната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи. Черната ѝ сянка беше надвиснала над Сараево и не се отмести нито веднъж в продължение на 1395 дни и 1395 нощи. Много от онези, които стреляха от хълмовете над града, бяха израснали в него. С тези, по които стреляха, бяха яли филии с лютеница и сирене, с масло и мед. Бяха се обичали с тях. Всеки имаше поне един приятел, поне една любима, останали в обсадения град, но стреляха. Войната е опиат. Когато убиеш първия, е страшно, когато убиеш десетия, е странно, когато убиеш стотния, искаш само още и още, и още. Такава е човешката природа – кървава. В нея се борят две еднакви половини – тъмна и светла. Зависи кой механизъм ще бъде задвижен.“
Романът на Георги Бърдаров е ценен не само заради въпросите, които повдига, и посланията, които отправя, но и заради начина, по който го прави. Разказвачът в романа отбелязва, че събития като обсадата на Сараево не могат да бъдат разбрани през литературата и киното просто защото трябва да бъдат преживени или поне съпреживени. Иначе казано, такива събития трудно могат да бъдат разбрани, защото първо трябва да бъдат усетени. Въпреки правдивостта на това твърдение, Бърдаров, поне според мен, е успял да намери точните думи, конструкции и образи, чрез които да предаде тази тежка житейска история с такава автентичност и достоверност. Структурата на повествованието, в което се преплитат две сюжетни линии, майсторското насочване на обектива от едно място и време на друго място и време и богатия и обран език, с който си служи авторът, превръщат „Аз още броя дните“ в творба с изключително висока историческа и литературна стойност.
„Аз още броя дните“ е малък шедьовър в съвременната българска литература. Нещо повече, аз лично смятам, че това е роман от български автор, който има необходимите качества да привлече вниманието на десетки хиляди читатели и критици не само в България, а и в чужбина. Надявам се романът да достигне до колкото се може повече хора различни по възраст, пол, етническа и религиозна принадлежност, култура, образование и професионална дейност. Веднъж зачетен, „Аз още броя дните“ няма да остави никого безучастен.
Заповядайте в страницата на TrueStory.bg във Facebook, където ще може да прочетете още ревюта на класики и съвременна литература.
