Авторският спектакъл на Лилия Абаджиева „Ако нямах лоши сънища” е пъзел от Шекспирови пиеси, поезия и мъдрост, която тръгва с далечното ехо от 16 век и отеква в съвременните страхове, болки и мечти на зрителите в публиката. Ако има едно име, което да се превръща в еманация на театъра в световен план, това твърде вероятно би било името на Шекспир, който е посветил житейската си енергия в създаване на текстове, които – може би не е осъзнавал – ще го надживеят, ще се играят векове след смъртта му и винаги ще звучат актуално. Разбираемо е вдъхновението на Лилия Абаджиева от творчеството на този фин познавач на човешката душа и не случайно нейният личен творчески път е свързан с неговия: „С работата ми по Шекспир са свързани всички етапи от развитието ми като режисьор” – споделя самата тя. В работата й през годините се вижда дълбочина и смисъл, а това води след себе си уважение в театралните среди, редица награди у нас и в чужбина и любопитство на публиката към следващите й проекти.
„Ако нямах лоши сънища” оживява на сцената на Театър „Азарян” в НДК. В Шекспиров дух ролите се играят само от мъже – Александър Кадиев, Моню Монев, Асен Данков, Васил Витанов, Васил Ряхов, Георги Кацарскии Никола Додов. За сценографията и костюмите трябва да благодарим на Васил Абаджиев, тъй като сцената буквално заживява свой живот по време на спектакъла и е в постоянно движение.
След първите минути зрителят може и да остане с впечатлението, че го очакват два часа на увеселителна площадка, в която група пеещи, подскачащи и жонглиращи артисти и клоуни ще се грижат за неговото забавление. Но бързо ще се откаже от тази идея, защото драматичните образи само се крият под веселата маска. „Ако нямах лоши сънища” се отправя в търсене на отговори на вечните въпроси, които измъчват не само Хамлет, а и всеки млад човек на кръстопът; в търсенето на признание за искрена обич, която изпитва не само крал Лир, а и всеки любящ родител…
Източник: http://www.ndk.bg
А докато търсим отговори, се сменят весели и тъжни мелодии, а накрая сякаш животът просто отминава бързо – като влак – и само звукът от тракането му по релсите е останал да ни напомни, че не сме вечни, за кратко сме тук…
Загледах се в актьорите, събрани заедно в последните минути от спектакъла, люлеещи се на люлки сред лудо въртящата се сцена. Не сме ли всички ние просто едни деца, независимо от възрастта, която искат само да играят на площадката до късно, да живеят простичко – без фалш, лъжа, лицемерие и злоба; да търсим обичта и да я виждаме в искреността в очите на хората до нас? И имаме ли силата да изградим подобен свят, когато, след като тръгнем към него, все нещо се обърква и ставаме различни, вместо ние да променим света, той променя нас и ни кара да се лутаме в лабиринтите на това вечно „Да бъдеш или да не бъдеш”… докато накрая влакът просто е отминал и е късно за какъвто и да било отговор…
„Много беше интересно – говореха си две момичета пред мен след постановката. – Усети ли колко символи има събрани?…”
Да, беше интересно и имаше много символи, които продължават да флиртуват с ума ти за дълго след като си излязъл от театъра.
