Антон Стайков е художник, журналист и изследовател. Той се занимава с изучаване и популяризиране на комикса – изкуство, което доби невероятни мащаби по света през последните години. Автор е на фундаменталната книга „Кратка история на българския комикс“ (изд. „Кибеа“), излязла у нас през ноември 2013 г. и предизвикала невероятен фурор. Потърсихме го, за да ни разведе из тайнството на комикса и да ни запознае със завладяващия му свят. Благодарим му за интересните истории, които ни разказа!
Здравейте, г-н Стайков! Вие сте един от най-големите познавачи на българския комикс. Преди години у нас имаше чудесен пример за специализирано списание за комикси – “Дъга”, което се радваше на завиден интерес, достигайки огромен тираж. Съществуваха и други издания, като “Чуден свят” и “Пиф”. Какво е състоянието на българския комикс в момента, има ли той поле за изява?
Антон Стайков: В годините на моето детство единственото комикс списание, до което можехме да се доберем свободно, беше френското Vaiilant. Част от щастливото ми детство протече в детската библиотека в Смолян, където заедно с брат ми разглеждах десетки пъти подвързания вестник, който се превърна по-късно в списание. Постепенно започнахме да научаваме френски думи и изрази от неговите страници. След това се случи чудесната метаморфоза – Vaillant, le journаl de Pif се превърна в Pif Gadget. Списанието „Пиф“, опаковано в найлон заедно с играчка, беше най-търсеното и мечтано нещо – играчка, четиво, книга, списание, всичко! Моите прекрасни и щедри родители ме абонираха за него, така всяка седмица се разделяше на „преди” и „след” новия брой на комикс списанието. Споделях го с приятелите в квартала, сглобявахме заедно играчките и преразказвахме комичните и реалистични истории, като ги тълкувахме понякога неправилно.
През 1979 г. излезе първият брой на „българския Пиф“ – списание „Дъга“. Но аз бях вече на 17 години, играех волейбол и се готвех да постъпя в Художествената академия. Осъзнах значението на това култово списание години по-късно. Мои колеги рисуваха в него, някои от тях бяха мои състуденти. Но някак си не съзнавахме, че това е началото на такъв култ.
Комиксът се възприема може би повече като визуално изкуство, но той е и литература. Как всъщност се прави един комикс, през какъв творческия път минава създаването му?
Антон Стайков: Комиксът е на първо място изкуство на разказа. А разказът и в по-широкото му разбиране, и като конкретен жанр от прозата, е в полето на литературата. Въпреки че години чета и пиша за комикса и неговите определения, понякога си мисля, че той е в полето на литературата, друг път – че е съвсем нов жанр, който трябва да се подчинява на анализ с нови критерии и инструменти, различни от тези на литературата, анимацията, киното и т.н.
Сценарият (текстът), по който се прави даден комикс, е съществен. Имаме ли добри сценаристи, автори на текстове, които да си взаимодействат с художниците, в днешно време? Какво трябва да притежава текстът, за да е пригоден за създаването на комикс?
Антон Стайков: Мисля, че в България има сценарист от световна величина. Това е Сотир Гелев. Имаме шанса да сме съвременници на рядко срещано сътрудничество като това между него и Пенко Гелев. Те са винаги неочаквани, странни и креативни: в серийни филми за деца, анимации и в няколко комикса – „Маугли”, „Илийчо и Август”, „Дичо Пъдаря трябва да умре”.
Георги Господинов написа историята на XX век с иронично намигване в „Мухата”. Този „трагикомикс”, нарисуван от Никола Тороманов, е една задължителна книга за колекционерите, единствен по рода си албум у нас, който вече десетилетие не намира последователи и имитатори.
Елин Рахнев написа подвеждащо романтичен текст за изложбата „Диско 95“, която е нарисувана от Димитър Митовски по кинематографичен начин, който изявява най-добрите му качества на рисувач и разказвач.
Самият аз написах серия от кратки сценарии за комикс легенди, реализирани от Петър Станимиров. Те още чакат своя живот в хартиен вид, надявам се това да се случи тази година. За мен беше удоволствие да работя с този голям майстор на комикса – той разбира спецификата на жанра, любопитен е към текста и неговите нюанси, предлага свои варианти, но и се съобразява с композиционните решения, които му предлагах, когато те бяха в интерес на цялостната история. Надявам се да успея да реализирам с него и по-дълга история.
През XX в. у нас е имало над 200 художници, които са се занимавали със създаването на комикси. Има ли интерес към това изкуство в днешни дни от творците? Младото поколение вълнува ли се от кариера и поемане по този път, приемайки го като професия?
Антон Стайков: Комиксът е трудоемко изкуство и малцина могат да си позволят да се занимават само с комикс в България, където тиражите не могат да позволят достатъчно добро заплащане на този специфичен творчески труд, изискващ дълго специфично обучение и особени таланти. В момента Сатанасов започва проект, който обещава да е регулярен. Дано успее да го осъществи, защото историята на изданията показва през последните 25 години един по-скоро песимистичен резултат. Колкото за тези, които са решили да напуснат България, примерът на Виктор Кълвачев, Александър Малеев и други български майстори на комикса, които творят в конкурентната среда на големи комикс издатели в чужбина, е вдъхновяващ и е възможност за младите, която не е съществувала през 70-те години например.
Вие сте автор на забележителната книга „Кратка история на българския комикс“, която се появи на родния пазар в края на 2013 г. Разкажете ни повече за нея – как възникна идеята за създаването й, с кого си сътрудничихте, за да я издадете, какво е посланието й, къде бихме могли да си я купим?
Антон Стайков: „Кратка история на българския комикс” е резултат от интереса ми към комикса изобщо, откриването на българските комикс вестници от 40-те години, желанието да поставя този жанр в списъка на изкуствата в България (по света това е сторено отдавна). Този проект щеше да остане само мечта без помощта и приятелството ми с художниците от „Проектът Дъга“ – Петър Станимиров, Сотир Гелев, Димитър Стоянов-Димо, Румен Чаушев, Пенко Гелев, Евгений Йорданов. Без Свобода Цекова, която обработи, откри и постави в контекст стотици изображения, нямаше да се успея да се справя. Също така безценно беше сътрудничеството ми с Росен Цолов, който ми помогна със съвети и конкретни текстове и редакции, особено за периода „Дъга”. Вдъхновяващи бяха разговорите и идеите, които споделяхме с Александър Въчков, редакторските намеси на Анна Топалджикова и Сотир Гелев… Разбира се, без смел издател като Марияна Златарева от „Кибеа“, книгата нямаше да излезе.
Корицата на „Кратка история на българския комикс“
Тиражът е почти изчерпан, но може би книгата още може да се поръча в големите книжарници. Представих я в няколко български града, тя беше обект на специална покана от фестивалите в Белград и Прага, екземпляри от нея са в комикс музеите на няколко европейски столици. В България книгата получи „Национална награда Христо Г. Данов“ за изкуство на книгата и специалната награда за заслуги към изкуството на комикса „Плакет Александър Денков“ на СБХ.
Страница от книгата „Кратка история на българския комикс“. Източник: Facebook-група „Комиксите в България“
Кой е любимият Ви комикс? А автор на комикси?
Антон Стайков: Corto Maltese, Rubrique a brac, Largo Winch, Le Quintet, Calvin and Hobbes… и много, много други.
Юго Прат, Сотир Гелев, Хенрик Рер, Игор Тувиери, Сампе, Бретеше, Готлиб и много, много други…
Разкажете ни някоя любопитна история, свързана с български комикс (с процеса на създаването или издаването му).
Антон Стайков: Не мога да се сетя за такава. Може би дипломирането на Евгений Йорданов в Художествената академия с комикс. Беше доста скандално, но в тесен кръг. Като всичко в България, впрочем.
Създател сте на секция “Комикс” към Съюза на българските художници. Какви са инициативите, с които сте се заели? Какво да очакваме в близко бъдеще?
Антон Стайков: Секция „Комикс“ е създадена от група автори, които бяха вече членове на други секции, с подкрепата на художници, които осъзнават важността и трудността на комикс изкуството. Все пак основна фигура в този процес е без съмнение Петър Станимиров, секретар на секцията. В нея в момента членуват и доста млади колеги, от които очакваме активност и бъдещи предложения за живота на този „клуб”. В историята на младата секция са вече легендарни двете големи събития: „Първа национална изложба на българския комикс” през 2013 г. и „София комикс експо 2014”. Всички, които обичат комикса, очакват и бъдещи изненади…
Съществува едно схващане – че комиксът е най-вече насочен към детската аудитория. В същото време са налице комикси, създадени по класически и исторически литературни произведения. Както и такива, пресъздаващи актуални политически събития. Любопитен детайл е, че романът “Под игото” е издаден като комикс във Франция. Какъв е Вашият коментар?
Антон Стайков: По света още през 70-те години се знае, че комиксът е изкуство за всички. В нашата ограничена действителност всичко закъснява, но ние с моите приятели като група се стремим да променим тези нагласи. Активността в социалните мрежи на групите „Списание Дъга“, „Художниците на списание Дъга“, „Комиксите в България“ говори за все по-добра информираност и ангажираност в проблемите на българския комикс от най-различни групи читатели.
Страница от книгата „Кратка история на българския комикс“. Източник: Facebook-група „Комиксите в България“
Обичани и суперпопулярни образи, като тези на Батман, Супермен, Спайдърмен, водят началото си от комикса. Как се развива това изкуство в световен мащаб в момента? Какви са тенденциите?
Антон Стайков: Комиксът и киното явно ще са вечни приятели. Самостоятелното съществуване на комикса е обречено на по-малки тиражи и по-ограничена публика, но в Европа това е възможно – във Франция, Белгия, Италия, Германия се издават много качествени комикси във всички жанрове и на всяка тема, която може да ви хрумне. Зад Океана комиксите и киното си помагат в компромисно съжителство.
Японският комикс (манга) е изключително известен както по света, така и у нас. Каква е причината за това според Вас?
Антон Стайков: Нямам обяснение, защото не съм се задълбавал в темата за азиатските комикси. Може би това ще е следващият ми проект. Дъщеря ми е много по-навътре в темата.
Преди дни бе извършен терористичният акт срещу редакцията на френския сатиричен седмичник „Шарли ебдо“. Карикатурата и комиксът са различни изкуства, но имат и общи елементи. Какъв е Вашият коментар за трагедията в Париж – като творец и от гледна точка на свободата на словото?
Антон Стайков: Не мога да коментирам. Това е ужасно. Кабю е мой любим художник още от годините на списание Pilote и Harakiri. Гледах концерта, посветен на художниците, ден след това. Техните колеги рисуваха на живо, известни певци бяха съчинили песни през нощта, комици се шегуваха, всички се смееха и плачеха… Но това е невъзвратимо. Тези творци не могат да бъдат заменени. За разлика от терористите. За изкуството няма калъп, а насилието се мултиплицира лесно.
Страница от книгата „Кратка история на българския комикс“. Източник: Facebook-група „Комиксите в България“
Разбрахме, че работите по нова книга. Бихте ли разказали повече за нея на нашите читатели?
Антон Стайков: Книгата е посветена на българските буквари и е в съавторство със Свобода Цекова. Съвсем скоро е премиерата. 2014 отново беше година на търсене, открития и творческа работа.
С Антон Стайков може да се свържете чрез профила му във Facebook. Следете и блога му – Bulgarian Comix Blog.
За да се запознаете с още завладяващи творци като него и да научите интересни истории за живота около нас и за нас в живота, заповядайте във Facebook страницата на Truestory.bg!
На водещата снимка: Антон Стайков. Автор: Свобода Цекова
