Депресията е неканен гост. Идва, когато най-малко я очакваме, когато щастието е пред нас, но тя ни е вързала здраво ръцете и не можем да го докоснем. И най-вече ни кара да се чувстваме виновни. А не сме.
Виновен е химическият дисбаланс в мозъците ни – онова гласче, което ни казва, че не можем, което краде силите ни, което краде от нас самите. Но и ни прави това, което сме. А от себе си няма как да избягаш.
Депресията е болест. Много от хората обаче не я приемат като такава и на болния не му остава нищо друго, освен да се крие, защото и другите му вменяват вина. Вината, която няма.
Съществуват обаче и такива чудни индивиди, страдащи от депресия, които избират да не се крият в тъмния тунел, а да вървят към мъждукащата светлина, дори ако трябва да си я направят сами. С джобно фенерче.
Една от тях е Джени Лоусън, а нейното джобно фенерче всъщност е по-големият брат фенер на дебютната ѝ книга „Let’s Pretend This Never Happened“ , а именно „Безумно щастливи“ – книжното тяло, с усмихнат препариран енот на корицата.
И не съдете книгата по корицата – тя не е шантава и смешна. Тя е ужасно шантава и ох-боли-ме-стомахът-защо-този-човек-ме-гледа-така-странно-какво-като-се-смея-като-хиена-в-метрото смешна.
За човек, който страда от депресия, но се опитва да превърне страданието си в трагикомедия, „Безумно щастливи“ е и безумно нужен пристан, и алманах за шантавости, и книга за самопомощ, и лекарство за душата, и източник на добро настроение. Събраните есета, размисли и разкази от живота на Лоусън са глътката кислород, която тя сама дава на тези, изпитващи крещящата нужда да бъдат разбрани. И да се посмеят. Защото смехът лекува всичко… без счупвания и охлузвания, но хайде да не отваряме темата.
Освен с госпожица Депресия, авторката живее с куп други физически и психически заболявания. Често те ѝ пречат да съществува нормално (а „нормално“ е по-абстрактно понятие и от „красота“, така че си представете нормалното нормално – когато хората не биха ви гледали сякаш демонстративно заграбвате с четвъртметрова франзела от сладоледа на непознато дете), не ѝ позволяват да бъде пълноценна майка, съпруга, дъщеря и сестра, но тя е осъзнала, че това всъщност не я прави никак по-малко ценна. Затова се е сприятелила с всичките си демони и вижда живота с тях като чудно представление, достойно за театрална сцена.
Именно тези представления са отразени в книгата „Безумно щастливи“, която е поредното доказателство, че липсата на голяма доза рационалност в действията е нещото, превръщащо ни в истински щастливи и пълноценни хора, пък дори и с банда болести, недостатъци и странности зад гърба. Защото, както самата Лоусън твърди:
Човек се научава да цени това, което го прави щастлив, а не онова, което според другите би трябвало да го прави щастлив. Разбира се, че няма нищо лошо в това да предпочитате личната си идея за щастие (да гледа филми за зомбита, сгушен в одеяло от котенца) пред чуждата представа, според която славата/ богатоството/ партитата са върхът на сладоледа, към който всички трябва да се стремим. И в това има нещо освобождаващо.
Прочитайки книгата, добиваш напълно нов поглед към себе си и всичките трески за дялане, които имаш, но които те правят най-съвършения и уникален Пинокио, съществувал някога. Да, Джепето е малко несръчен, но именно в това му е чарът. Твоят също. И не е грешно да се радваш на препарирани животни или да кръстосваш Австралия в костюм на коала, или да се скриеш под масата по време на заседание, щом това те кара да се чувстваш добре и спокоен. Щом Джени Лоусън го прави, значи можеш и ти.
„Безумно щастливи“ е шантавата усмивка на българския книжен пазар, която може да зарази всеки, благодарение на издателство „Изток-Запад“. Тя е книга, заслужаваща силна искрена прегръдка от читателя… колкото и странно да звучи. Но когато намериш себе си и бленуваната искрица щастие, изгубвайки се между страниците, ще разбереш, че няма нищо странно в това да бъдеш странен. Няма нищо странно в това да бъдеш щастлив. Така че прегърни книгата, боядисай си косата в небесно розово, извикай с цяло гърло колко много обичаш сирене от балкона, щом това ще те освободи и ще те направи по-весел.
А и всеки би се разсмял на човек, който крещи на всеослушание, че обича сирене. Да не захващам темата колко жизненоважен е смехът.
Та така. Отивам да оповестя пред света, че обичам сирене. До нови срещи (и усмивки)!
