За да обогати читателя в духовен план, да му достави наслада и да се закрепи в съзнанието му, всеки роман трябва да притежава поне един от следните три компонента: история, която докосва сърцето и допълва представата ни както за заобикалаящия ни свят, така и за нас самите; добре изградени и комплексни герои, които търпят драматично развитие; авторов стил, който се откроява с нетрадиционен литературен инструментариум, богата лексика и актуални и смислени послания.
Романът „Бруклин” (ICU, 2016) на ирландския писател Колм Тойбин, който от няколко месеца е достъпен на български език благодарение на превода на Бистра Андреева, трябва да бъде прочетен заради първия от гореспоменатите елементи: историята. Да, „Бруклин” не е онзи литературен шедьовър, който ще ви сграбчи за гърлото от първото изречение, ще ви изненадва с напълно неочаквани обрати, ще ви приласкава и отблъсква, за да ви приласкае отново и да ви държи в плен до последния препинателен знак. Онова, с което „Бруклин” ще държи интереса ви и ще остане в спомените ви, е достоверно и красиво предадената история на едно ирландско момиче през 50-те и 60-те години на миналия век, което се осмелява да търси своето място под слънцето от другата страна на Атлантическия океан. Историята на Ейлиш Лейси е повече от актуална и универсална днес в контекста на все по-силното размиване на национални граници, по-достъпното и бързо пътуване и миграцията от изток на запад и от юг на север в търсене на работа, спокойствие и сигурност.
Ейлиш Лейси расте в следвоенна Ирландия. Това е период на драстични икономически и социални промени, несигурност и малко на брой и далеч не толкова привлекателни възможности за личностно и професионално усъвършенстване. Ейлиш живее заедно с майка си и по-голямата си сестра Роуз. Баща й вече не е сред живите, а тримата й братя работят в Бирмингам, Великобритания. Ейлиш припечелва пари в местна бакалия, като работи само в неделя, когато има най-много клиенти. Работата е монотонна, заплащането ниско, а госпожица Кели, собственичката на магазина, не е мечтаният работодател.
Скоро пред Ейлиш изниква интересна възможност, която едновременно я очарова и плаши. Отец Флъд, който няколко години по-рано емигрира в САЩ и се установява в Бруклин, идва на вечеря в дома на семейство Лейси. По време на вечерята той искрено се интересува от образованието и уменията на Ейлиш и работата й в бакалията на госпожица Кели. Отец Флъд заключава, че Ейлиш има необходимите качества да си намери добре платена работа в САЩ и да се установи на място като Бруклин, подобно на много свои сънародници.
„Ейлиш се почувства като в детството си, когато докторът идваше да я прегледа, а майка й го слушаше с безропотно уважение. Необичайно в случая й се струваше мълчанието на Роуз; погледна я с желание сестра й да зададе въпрос или да направи някаква забележка, но Роуз изглеждаше някак отнесена. Докато Ейлиш я наблюдаваше, я осени мисълта, че Роуз никога не бе изглеждала по-красива. След което й хрумна, че в нея вече започва да се загнездва усещането, че ще трябва да запомни тази стая, сестра си, тази сцена, като че ли й предстоеше да се раздели с тях. Във възцарилата се тишина осъзна, че някак безмълвно е решено да замине за Америка. Предположи, че отец Флъд е поканен у тях именно защото Роуз е знаела, че той може да уреди това заминаване.”
След завръщането си в Бруклин отец Флъд изпраща писмо на майката на Ейлиш. В него им съобщава, че съвсем скоро ще се отвори работно място, което Ейлиш може да заеме. Няма да е в канцелария, както би искал, а в търговската част на голям универсален магазин, но пък собственикът, търговец от италиански произход, гарантирал, че при добро представяне Ейлиш щяла да има редица възможности за повишение.
След няколко седмици на приготовления и уморително и доста неприятно пътуване с кораб от Ливърпул до Ню Йорк Ейлиш най-сетне пристига в Бруклин, където започва нов етап в своя живот: сама, в далечна страна и напълно непозната среда, към която трябва да се адаптира максимално бързо и пълноценно.
Източник: icu-bg.com
„Това беше третата й седмица тук и въпреки че беше писала неколкократно на майка си и Роуз и един път на братята си в Бирмингам, все още чакаше отговор от тях. Докато пресичаше улицата, я порази мисълта, че до прибирането й у дома в шест и трийсет щяха да са й се случили цяла вселена неща, които можеше впоследствие да им разкаже; всеки миг сякаш носеше някаква нова гледка, усещане или информация. Досега на работа не й беше станало скучно нито веднъж, часовете минаваха бързо. Чак по-късно, след като се прибереше вкъщи и си легнеше след вечеря, току-що приключилият ден започваше да й изглежда като един от най-дългите в живота й и тя се хващаше да го превърта в ума си сцена по сцена. Дори и най-дребните детайли се запечатваха в съзнанието й. Когато нарочно се опитваше да се замисли за нещо друго или да изпразни главата си от мисли, събитията от деня бързо изплуваха обратно на повърхността. Струваше й се, че за всеки изминал ден й е нужен по още един, за да осмисли случилото се и да го съхрани в мозъка си, да го изкара от себе си, така че то да не я държи будна нощем и да не пълни сънищата й с епизоди от реални случки или пък с кадри без връзка с познати моменти от деня й – просто вихрушки от цветове или тълпи хора, всичко тъй забързано и френетично.”
Наред с работата в универсалния магазин, Ейлиш решава да продължи образованието си. Започва да посещава лекции по деловодство и основи на счетоводството в Бруклин Колидж с надеждата, че след двегодишното обучение ще може да си намери работа в канцелария в Ню Йорк. Постепенно обаче първоначалното очарование на младата ирландка от живота й в „земята на свободните и дома на смелите” отстъпва място на задълбочени и болезнени размисли за сигурността и уюта на родния й дом. Любопитството и усмивката й се стопяват. Ейлиш попада в капана на едно от най-често срещаните състояния при живота в емиграция: носталгията.
„Тук беше никоя. Не само нямаше приятели и семейство – направо беше като дух в тази стая, по улиците на път за работа, зад щанда в магазина. Нищо нямаше значение. Стаите в къщата на Фрайъри Стрийт й принадлежаха, помисли си; когато се движеше из тях, наистина беше там. У дома, ако отиваше към магазина или към Професионалното училище, въздухът, светлината, земята се усещаха някак монолитни, като част от нея, дори и да не срещнеше никой познат. Тук нищо не беше част от нея. Всичко беше фалшиво и пусто, помисли си тя. Затвори очи и се опита да се сети, както беше правила многократно в живота си, за предстоящо събитие, което очаква с нетърпение – нямаше такова. Нищичко, колкото и да е дребно. Неделята дори. Нищо, освен може би сънят, но дори за него не беше сигурна.”
„Бруклин” предлага история, в която десетки милиони хора, потърсили щастието далеч от родината си, ще открият частица от себе си. Емоционалното и изпълнено с терзания пътуване на Ейлиш към себе си, утвърждаването далеч от дома (и то преди половин век, когато комуникациите и транспортът са доста по-ограничени, отколкото днес), постоянното разкъсване между родината и приемащата страна, почти ежедневното изправяне пред отговорни решения и вкусът на любовта на чужда земя са все неща, които емигрантите познават отлично. „Бруклин” е роман, който не крещи, а тихо и нежно ни говори за пътуването, себеоткриването и битката между светлите и по-малко светлите кътчета на човешката душа.
