Да последваш по-късно страстта си понякога може да бъде много ценно за света, давайки ти възможност да пишеш за живота, а не да живееш, за да пишеш. А на нас ни завещава едно абсолютно откровение, наречено Буковски – старото момче на американската литература и живеенето в суровия му, нецензуриран вид.
Чарлс Буковски е 50-годишен пощаджия, който мрази работата си. И по ирония на съдбата, точно едно писмо обръща посоката на живота му. Писмо за сбъдната мечта и стотачка на месец.
През 1969 г. публикациите на Буковски в ъндърграунд списанието Open City хващат окото на издателя Джон Мартин. Той предлага на циничния пощаджия месечна стипендия от 100 долара, за да напусне работа и да се отдаде само на писането. Така Буковски се ражда отново, за да заживее завинаги в умовете на милиони по света. Две години след тази случка излиза и първият му роман – „Поща“.
17 години по-късно, през август 1986 г., писателят изпраща на благодетеля си едно позакъсняло благодарствено писмо, в което, по наше мнение, всяка дума е намерила най-правилното си място. Прочетете го, заслужава си.
Здравей, Джон!
Благодаря за хубавото писмо. Не мисля, че боли от време на време да си спомняме откъде сме тръгнали. Ти знаеш местата, от които идвам. Но дори хората, които се опитват да пишат и да правят филми за това, не схващат съвсем. Викат му “от 9 до 5”. Никога не е от 9 до 5, няма обедна почивка на тези места, всъщност на много от тях, за да запазиш работата си, не обядваш въобще. После започва работата в извънработно време. А книгите явно не разбират от работа в извънработно време и ако се оплакваш от това, има друг идиот, който да заеме мястото ти.
Знаеш моята стара приказка, “Робството никога не е било премахвано, просто вече включва всички цветове”. А това, от което боли, е устойчиво намаляващата хуманност в онези, които се борят да запазят работата, която не искат, но се боят от по-лоша алтернатива. Хората просто са изпразнени. Те са тела със страхливи и послушни умове. Цветът е напуснал окото. Гласът става грозен, тялото също. Косата. Ноктите. Всичко.
Като млад не можех да повярвам, че хората са готови да дадат живота си при онези условия. Като възрастен все още не мога да повярвам. Защо го правят? Секс? Телевизия? Автомобил на изплащане? Или деца? Деца, които просто ще направят същото като тях? По-рано, когато бях доста млад и се местих от работа на работа, бях достатъчно глупав понякога да казвам на колегите си, “Хей, шефът може да влезе всеки момент и да ни изгони всички до един, не разбирате ли?”. Те просто ме поглеждаха. Аз им говорих нещо, което те не искаха да осъзнаят.
Сега в индустрията има огромни съкращения (мъртъв стоманодобив, технически изменения в другите фактори на работната сила). Съкратени са стотици хиляди и те остават изумени:
“Вложил съм 35 години…”.
“Не е правилно…”.
“Не знам какво да правя…”.
Никога не плащат достатъчно на робите, за да се освободят – просто достатъчно, за да останат живи и да се върнат на работа. Можах да видя всичко това. Защо те не можаха? Реших, че пейката в парка е сходна алтернатива. Или да си муха на бара е също толкова добре. Защо да не стигна до там първи, преди те да ме накарат? Защо да чакам?
Просто писах, отвратен против всичко това, беше облекчение да се разкарам от тази система. И ето ме сега тук, както му викат – професионален писател, след като пропилях първите 50 години, открих, че има и други отвратителни неща извън системата.
Спомням си някога, когато работех като опаковчик в тази фирма за осветителни тела, един от колегите внезапно каза, “Аз никога няма да бъда свободен!”. Един от шефовете минаваше от там (казваше се Мори) и избухна в звучен кудкудякащ смях, наслаждавайки се на факта, че този приятел е закопан до гроб.
Така че късметът, който най-накрая ме споходи – да се измъкна от тези места, без значение колко време ми отне, ми достави някаква радост, веселата радост от чудото. Сега пиша от стар ум и старо тяло, много по-късно отколкото повечето хора биха посмели изобщо да продължат. Но тъй като започнах така късно, дължа на себе си да продължа, дори когато думите започнат да не стигат и се наложи да ми помагат нагоре по стъпалата; когато вече не мога да различа синигер от кламер, все още вярвам, че нещо в мен ще запомни (без значение колко далеч съм стигнал) как съм минал през убийството, кашата и безпорядъка, за да стигна до един що-годе благороден начин да умра.
Това да не си опропастил живота си напълно изглежда достойно постижение, дори и само за мен самия.
Твоето момче,
Ханк
