2018-та започна с доста шум около филма „Чудо” („Wonder”, 2017). Адаптацията по книгата на Ар Джей Паласио, превърнала се в бестселър, жънеше овации след овации и това привлече любопитството ми на зрител.
Мислех, че съм достатъчно подготвена за това, което предстои. Очаквах да плача доста, но… в крайна сметка сълзите отстъпиха. Това не е филм, който цели да сее тъга. Напротив. Това една история за силата на човешкия дух, за волята да продължиш напред в един неособено ласкав свят и да останеш този, който си, без да позволиш на ситуацията да те смачка, да те промени и да те накара да се затвориш в черупката си завинаги, да продължиш да виждаш красотата на деня, дори когато денят ти е бил тежък…
Огъст Пулман е едно необикновено момче. Той не изглежда като другите деца. Ражда се с лицеви деформации и голяма част от живота му преминава по болници, а останалото време прекарва вкъщи – скрит от очите на хората, закрилян от обичта на семейството, което се опитва да изгради здравословна среда у дома. Но Оги вече е достатъчно голям, ще бъде петокласник, и е време да поеме по собствения си път, да се изправи пред страховете си и да намери своето собствено място сред общността. Предстои му да тръгне на училище, след като дълго време майка му Изабел (Джулия Робъртс, на която тази роля много й отива) го е обучавала у дома.
Училището е интересно място. Често прилича на бойно поле, дори когато си дете, което няма проблемите, които Оги има. Това е първият сериозен сблъсък с реалния живот, който всеки ще трябва да води, когато порасне. Трамплин за личностно израстване. И машина за смазване на личността едновременно с това. Защото сблъсъкът на характери е нож с две остриета. А децата понякога са особено зли.
Различността на Оги е очевидна. Тя се превръща в клеймо, което го е белязало и се забива като трън в очите на другите. Част от съучениците му ще знаят за него само това – той не се вписва, защото не е като нас, а щом не е като нас, няма място при нас. Тяхната присъда на „не-харесването” ще бъде издадена на мига и няма да има милост за осъдения, който само тихо и нещастно ще се моли да бъде невидим.
Обаче го има и добрият пример. Когато първият приятел реши да отвори сърцето си и да те приеме такъв, какъвто си, да надзърне зад очевидно и да прецени колко тежиш като човек, каква е стойността ти.
Във филма са преплетени няколко различни гледни точки. Своеобразен надсюжетен диалог между героите, който показва мотивацията на действията ми. Особен поглед върху това, че всеки има проблеми, които му тежат и егоистично да мислиш, че само твоите проблеми са най-големи и сломяващи духа.
Оги е пример. За кураж и воля. За силата да устоиш, когато на пръв поглед всичко е срещу теб. Да останеш светъл и добронамерен, когато светът около теб се изпълва с мрак. Да изплуваш от катрана на злобата и да намериш пристан сред хората, които виждат положителните ти качества. Да не позволиш на света да те промени. И с куража си ти да промениш света около себе си.
Истината е, че не можем са влияем на начина, по който другите ни възприемат. И друга важна истина е, че винаги начина, по който ни преценят, зависи не от нас самите, а от хората срещу нас – зависи от техните предразсъдъци, страхове, комплекси и скрити желания. Наша отговорност е само да бъдем тези, които сме. Да останем себе си достатъчно дълго – дори когато цената за тази дързост е висока – за да дадем шанс на онези, които ще видят перлата на същността ни, да дойдат и да решат да останат по време на нашето житейско пътуване. Само така приятелствата, които създаваме, ще бъдат истински…
И дори и на се вписваме много-много в средата около нас, това не е толкова страшно – Оги на това ни учи: „… не можеш да се впишеш, когато си създаден да изпъкнеш!”
Драма, САЩ, 2017, 113 минути
Сценарист: Джек Торн, Стив Конрад, Р. Дж. Паласио
Режисьор: Стивън Чбоски
В ролите: Джулия Робъртс, Соня Брага, Джейкъб Трембли, Оуен Уилсън, Манди Патинкин
Продуцент: Тод Либърман, Дейвид Хоберман, Павлина Желева
