„Усещам, че се развивам и правя нещо смислено, усъвършенствам езика си, трупам опит, опознавам културата и събирам цветни преживявания, какво по-ценно от това“, казва Андреа, която към днешна дата можете да потърсите из многолюдните улици на Пекин. Запознайте се с историята ѝ.
Защо Китай?
След като завърших гимназия, мечтата ми беше да уча някакъв странен език. Реших, че с японски, китайски, корейски или арабски бих имала повече перспективи, а би ми било и интересно. Приеха ме китаистика и от първи курс преподавателите ни убеждаваха колко различно е в Китай и как всеки китаист задължително трябва да посети страната поне за година. Отначало мисълта за такова далечно пътуване ме плашеше, но с времето свикнах с факта, че няма как да науча езика, ако не отида за известно време там.
Заминах през 2011 г. В момента уча магистратура – международна търговия на китайски език. Работя и като учител по английски език. В Китай предлагат пълни стипендии – плащат ни таксата за университета, общежитието и дори ни дават джобни около 800 лв. на месец за храна и учебници, което е напълно достатъчно да живееш добре. Главно заради тези стипендии тук има хора от цял свят. Съквартирантката ми в общежитието е от Коста Рика, съседките отсреща са монголка и мадагаскарка, до нас са ганийка и танзанийка, на етажа имаме украинка, казахстанка, албанка.
Впечатления:
Казват, че след като се нарадваш на всичко наоколо, идва културният шок. При мен цялата първа година беше опознаване. Сега сякаш виждам нещата с други очи, по-трезво. Или просто съм пораснала… Но първите ми два месеца в Пекин минаха като сън. Хората са много мили с чужденците, често искат да се снимат с нас и ни заговарят. Веднъж едно момиче ме спря, за да ми каже, че носът и очите ми са много големи и се почувствах като в „Червената шапчица”. Изчервих се докато не ми поясни, че всъщност за тях това е комплимент. На Китайската стена пък една жена, без да ме попита, ми подаде бебето си и започна да ни прави фотосесия – то, милото, спеше. Китайците обаче не знаят как да се забавляват – обсебени са от технологии и пари.
В Пекин всичко е грамадно и пренаселено. Дори когато ходиш на кръвни изследвания, има огромна опашка и само си подаваш пръста през едно прозорче, за да те боцнат. Всичко е на конвейер и тълпата е едно цяло, отделната личност не се проявява.
Храната
Първоначалните ми експерименти бяха доста неуспешни, докато разбера какво точно ми харесва. В един прекрасен ден през първия месец открих ястието „домати, пържени с яйца” – ядох го 10 поредни дни. Китайските вкусови рецептори определено са различни от нашите, защото за тях перфектното ястие трябва да съчетава 5-те вкуса – солено сладко, кисело, горчиво и люто, а шоколада описват като горчив. Но вече имам и много любими ястия. Някои от експериментите ми си заслужаваха! Например чипс с портокал, боровинка и краставица, драконов плод, а сладоледът с царевица ми е фаворит!
Отне ми месец да се науча да ям с клечки и отначало си исках лъжички в китайските ресторанти, защото там вилици не използват. Странно е, че нямат и сол на масата. Веднъж си поисках малко и ми донесоха целия пакет от кухнята – китайците не използват солници. За сметка на това във всеки ресторант на масата има лют пипер и оцет.
Козметиката
Тук трудно се намира дезодорант. Сега е малко по-лесно, но през 2011 г. ме спряха в метрото (преди да влезеш там има скенери за проверка на багажа като на летище) и ми казаха, че не мога да пренеса дезодоранта, защото е запалим. Молих им се и накрая казаха, че могат да ми го изпратят по пощата, ако оставя адрес или пък да го използвам на място, ако може 😀 Когато през януари тази година търсих дезодорант, продавачката в супермаркета ме попита за какво ми е през зимата… А за кола-маска и дума да не може да става, китайките не се обезкосмяват, поне не тези в Пекин. Определено тук липсват много неща, но пък намираме начин да се справяме.
Един ден в Пекин…
Животът в Пекин е много по-забързан от този в България, непрекъснато се случва нещо. Денят за китайците започва много рано – към 5-6 ч. сутринта. През лятото в 5 ч. вече е светло. Сутрин парковете са пълни с хора, играещи бойни изкуства и танци. Заради това и обядът е доста ранен – още към 11:30-12 ч. Храненето е изключително важно за китайците. Каквото и да правят, прекъсват го, за да хапнат.
Следобяд навсякъде могат да се видят спящи хора – дрямката е важна, дори да е на работното място. В университета също не е неуважително да спиш в час, стига да си там, присъствието е по-важно от това дали слушаш, или не. Работа приключват към 17:30 ч. и най-късно към 18-18:30 ч. са вечеряли, за да могат до 22-23 ч. да са легнали. През деня на улицата винаги има крещящи хора, продаващи какви ли не щуротии – от цветя и храна до чорапи, одеяла, калъфи за телефони и т.н.
Българка в чужбина или гражданка на света?
Определено се чувствам гражданка на света, защото тук има хора отвсякъде и никой няма предразсъдъци. Често с чуждестранните ни приятели и съквартиранти обсъждаме как е в България, много им е интересно и всички биха искали да дойдат на гости. 99% от китайците нямат идея къде е страната ни и за тях сме просто Европа. Някои знаят Стоичков, розовото масло и напоследък са чували за така популярното българско кисело мляко.
Какво би те накарало да се върнеш в България?
Обичам България и ще се връщам винаги. Дори толкова далеч от нея, си идвам по два пъти годишно, за да се видя с близките и приятелите си, да хапна домашна манджичка и да си почина. Но не искам да ме е страх, като се прибирам вечер вкъщи, иска ми се законите да се спазват и да има правосъдие, последната дума да не е у тези, които имат власт и пари. Също така бих се върнала, ако мой близък има нужда от мен за по-дълъг период от време.
Андреа след 10 години?
Като бяхме на 15 г. с братовчедка ми, си написахме писма до нашето бъдещо „аз” след 10 г. Още си спомням, че на 25 г. се виждах омъжена с две деца. Сега съм на 26 без деца и без брак, затова не искам да правя прогнози. Но си мечтая за спокойно, зелено място с плаж и добри хора наоколо. Пък дали ще е Каварна или Казабланка, важното е да съм щастлива там.
Текстът е част от серията разкази на TrueStory.bg, която представя историите на българи, живеещи в чужбина. Ако искате да споделите мнение по темата, преживяване или своите впечатления от живота си извън България, може да ни пишете на info@truestory.bg.
За вдъхновяващи истории от света около нас и за нас в света, заповядайте и в страницата на Truestory.bg във Facebook!