Живея, работя и уча („и стихове пиша, тъй както умея“) във Виена от декември 2013 г., т.е. вече почти година и половина, разказва Милица, която е юрист и се е установила в столицата на Австрия. „Няма от какво особено да се оплача, дори смятам, че Виена и Австрия ме приемат по-добре от предварителните ми очаквания“, смята тя.
Впечатления:
„Наскоро някой описа Австрия като красива лачена обувка, която понякога стяга, но пък те кара да се чувстваш по-висок, по-изискан, по-грациозен, по-можещ…“, обяснява Милица.
„Е, да, ама често ми писва от високите красиви обувки. Понякога искам просто да ходя боса. В такива моменти набързо си купувам билет за България и си зареждам батериите там, където е изворът ми“, споделя българката, която работи в правна кантора във Виена, и продължава: „Настоящото ми местоживеене няма нищо общо с идентичността ми. Да, интегрирам се – научих се да карам ски, да правя Kaiserschmarrn (известен австрийски сладкиш), да говоря с тироло-австрийски акцент, да казвам след всяко изречение „bitte“ и „danke“ (недай си Боже да ни помислят за невъзпитани), да следя прогнозата за времето (основна тема всяка сутрин в офиса), да тичам по 10 км по всякакви регионални състезания.“
„Хубаво, интеграция значи. Но хабер си нямат тия австрийци как се интегрира балканска душа. Цвете да е – ще го пресееш. Обаче върви обяснявай на балканец, че хляб НЕ се яде с всяка знайна и незнайна гозба, че в метрото е НЕучтиво да крещиш на някого по мобилния телефон, че пиенето на кафе НЕ е занимание, което отнема поне час и половина, а започването на работа в 7.00 ч. НЕ Е болестно състояние.
Цъкат с език милите австрийци и се отказват да „интегрират“ душата ми (а покрай нея и пиперливия ми език), защото разбират, че непримиримостта е част от характера ми. Може и да сме екзотични с тая пламенност в стил „силно да люби и мрази“. Обаче аз приемам емоционалността не като недостатък, а като социална компетентност, която често липсва у т.нар. западноевропейци“, цветущо разказва българката.
Разлики:
Обаче Милица отбелязва: „Колкото и странно да е, разликите в манталитета между нас и австрийците не са съвсем осезаеми. Те живеят по-спокойно, обръщат повече внимание на здравословния живот, разделното събиране на отпадъци и извънредно много спортуват„. Според нея по-малкото основни разлики се дължат най-вероятно на факта, че Австрия е като мост между Изтока и Запада, както и историческата й обвързаност с Унгария, Чехия (Чехословакия) и Словения.
„Напоследък имам усещане, че животът в чужбина ме е разглезил“, все пак изтъква Милица, – „Очаквам автобусът или влакът да дойдат навреме; когато ми спират водата поради профилактика, очаквам да получавам писмо поне три седмици предварително; като отида на лекар плащам не повече от 5.70 Евро (т.нар. такса „рецепта“); в парка очаквам да няма свободно пуснати кучета, когато има табелка със забрана и т.н. “
„И не просто го очаквам, ами направо го изисквам и се разочаровам, когато някоя от тия НЕвъзможности в България не се случва“, смята тя, но отбелязва, че гражданско общество не се гради от днес за утре. Българката обяснява още, че в Австрия взаимоконтролът е много по-засилен и дава пример: „Ако някой например паркира неправилно, не полицията, а някой минувач ще е първият, който ще сигнализира“.
Окончателно ли е заминаването?
„Не заминах с конкретна цел и завинаги“, казва Милица. „Развивам се добре, макар в сферата, в която работя, чужденците да са по-скоро изключение. Търсих нови възможности, открих ги и останах“, просто обяснява тя.
А що се отнася до окончателното заминаване казва: „Нищо не е вечно – нито доброто, нито лошото. Австрийците имат един лаф, че освен смъртта всичко друго е несигурно. Не съм дърво и не пускам корени. Засега се чувствам добре тук, питайте ме отново след няколко години.“
България vs what?
„Ненавиждам сърцераздирателните емигрантски истории. На никого не са донесли добро. Близките в България се чувстват изоставени като ги четат/гледат, хората в т.нар. „чужбина“ – бездомни. Европа всъщност се превърна в едно голямо село„, смята Милица.
„Аз летя Виена – Варна за по-малко от два часа, а цените на самолетните билети са такива, че не трябва да гладувам, за да се видя с близките си. Усещането, че всеки момент, в който ми е тежко, мога да се прибера без проблем е чудесно и не поставя окови. По време на следването си в София пътувах по повече от осем часа, за да стигна до вкъщи, а и цените на автобусните билети не бяха ниски за един студент“, казва тя.
„Не си поставям рамки, наричайки се „емигрант“, изтъква Милица, която навсякъде казва, че е българка, – „Досега не съм усещала негативно отношение. Повечето хора подхождат просто с интерес и признание, че не са много наясно къде е България и по какво точно се различава от Румъния“.
„В чужбина се бием в гърдите какви сме патриоти, пеем емигрантски песни и хвалим родината по всички параграфи. Ама след петата ракия си лягаме, събуждаме се на другата сутрин и всъщност сме доволни, че имаме възможност да се развиваме професионално в среда, където знанията и уменията ни се ценят така, както ни се иска.
В сърцето си винаги ще избирам България, защото по-красива планина от Пирин, по-докосваща музика от родопската гайда, по-красив плаж от Болата (Каварна) и по-вкусна от муската на мама просто НЯМА!“, завърша Милица.
Главна снимка: TrueStory.bg
Текстът е част от серията разкази на TrueStory.bg, която представя историите на българи, живеещи в чужбина. Ако искате да споделите мнение по темата, преживяване или своите впечатления от живота си извън България, може да ни пишете на info@truestory.bg.
