Сборникът разкази „Образи и отражения“ (изд. „Колибри“) е от онези любими за мен книги, които прочиташ на един дъх, но остават в мислите и разсъжденията ти дълго след това. Пътешествието, на което се отправяте, разгръщайки първата страница, ви среща с интересни персонажи, необичайни сюжети и важни въпроси, вълнуващи човешката душа.
Повече за посланията, скрити в книгата, вдъхновението да пишеш и смисъла да оставяш следа след себе си, ще ви разкаже автора на „Образи и отражения“ – Велислав Иванов. Лично аз му благодаря за интересния разговор, който имаме удоволствието да ви покажем в следващите редове.
Как и кога се появи идеята за създаването на сборника с разкази „Образи и отражения”?
Велислав Иванов: Не съм писал повечето разкази с мисълта, че ще бъдат издадени в сборник. Първоначално ги помествах в блога си, което е и причината да бъдат написани в относително дълъг период – около четири години. Хронологично най-ранният от тях, „Фалшификаторът“, е от 2012 г., когато живеех в чужбина и не говорех български в ежедневието си. Поглеждайки назад, това ми позволи да освободя езика си от баласта на злободневните фрази и да започна да се стремя към художественото слово. През 2015 г. с мен ненадейно се свърза Кирил Кадийски, който попаднал именно на това произведение, и ме окуражи да съставя сборник, насочвайки ме към „Колибри“. Подборът, подредбата и редакцията бяха останалите стъпки до самото издание.
Героите на разказите в „Образи и отражения” са представители на различни сфери от изкуството. Защо се спря на точно този тип персонажи?
Велислав Иванов: Не мисля, че е било съзнателен избор. Идеите и въпросите, които разказите разискват, до голяма степен определят и самите персонажи. Причината те да бъдат творци не е своеобразна елитарност, а че така най-бързо, най-автентично за себе си достигам до същината на въпросите, които ме вълнуват. Това са естетически търсения за същността на изкуството, за творческия процес, и най-вече за връзката на изкуството с живота. „Изкуството заради самото изкуство“ е красива фраза, която ме увличаше в моите по-незрели години, но сега зная, че едно произведение никога не може да бъде чисто формалистично, откъснато от своята среда, дори авторът му да е убеден в обратното. Аз самият съм осъзнал и осмислил много чрез изкуството, и една от причините да публикувам е да провокирам и други да го възприемат в дълбочина, а не просто като забавление или развлечение.
Ако трябва да отлича едно-единствено послание в книгата, то би било именно, че изкуството облагородява и ни прави пълноценни човешки същества, докато творческото безплодие ни принизява до първичното, заличавайки цивилизационните пластове. Отбелязвам, че тук използвам думата „творчески“ в най-широкия ѝ смисъл; учителят, градинарят, хлебарят, например – те също творят, те също са творци.
Можеш ли да отличиш някоя от осемте истории, поместени в сборника, която приемаш по по-специален начин? Кое я прави по-различна от останалите?
Велислав Иванов: Творческият процес за всеки разказ бе продължителен и в този смисъл възприемам всеки от тях различно, като ги свързвам с неща, които не са непременно в самите текстове. Все пак, прологът се зароди по различен начин, защото бе написан с осъзнатата идея да бъде въвеждащ текст, загатващ търсенията на сборника. Като че ли той в най-голяма степен беше писан „на глас“, тъй като в динамиката и ритъма на прозата исках да вложа джазовия такт от въпросното парче на Колтрейн, което музикантите изпълняват.
В тази връзка – как се ражда вдъхновението ти за написване на разказ?
Велислав Иванов: Ще започна отдалеч. Бих оприличил всеки разказ – съвсем условно, разбира се – на пъзел с поне три пласта. Първият е формален – на структурата, стила, езика. Дори да не бъдат подчертано новаторски, те трябва да са достатъчно добри, за да бъде текстът четивен; за да бъде наслада. Вторият пласт е сюжетен – каквато и да е историята, тя трябва да е интригуваща; да не губи читателя до последната дума. Но най-важен е третият, същинският пласт – каква е същината на разказа и какво послание всъщност отправя той? Какви въпроси повдига, провокира ли читателя към размисъл за собствения му живот? За мен това отличава приятното от стойностното четиво; незабележимите от незабравимите текстове. Дори добре написан и интересен разказ може да остане „по повърхността на нещата“, както казва Борхес, мисля, за Съмърсет Моъм.
Конкретно по въпроса, навсякъде може да открия парченце от пъзела, независимо от кой пласт. Това може да е фраза по радиото, случайно дочута история или забравен черно-бял филм – не зная какво провокира идеята, макар да я отличавам, когато я срещна. Загадка за мен самия е и преценката как отделните парчета си пасват. Идеята за „Дафнé“, например, ми хрумна от статия за изгубени писма, доставени години по-късно. По същото време четях „Метаморфози“-те на Овидий и бях видял няколко картини на Търнър… Напасването на отделните парчета в съзнанието ми (а и търсенето на липсващите) продължава с месеци.
Относно вдъхновението за самото написване, трябва ми време и спокойствие. Това е частта от процеса, която зависи изцяло от волята и усилията на автора. Понякога, разбира се, словото се излива по-леко, но ако съм сглобил пъзела в главата си, с пренаписване, (само)критичност и (само)редакция, текстът скоро се материализира.
Смъртта е тема, която избягваме да обсъждаме, но е основна такава в голяма част от историите в книгата. Защо?
Велислав Иванов: Интерпретирам въпроса ти по два начина – защо смъртта е основна тема в повечето разкази и защо избягваме да я обсъждаме, – като ще се опитам да предложа интерпретация и за двата, тъй като са тясно свързани.
Смъртта и Хамлетовият въпрос – да бъдем или не – са не просто основни проблеми на философията. Те предхождат всички останали и са наистина общочовешки. Осъзнаването и приемането на собствената смъртност е основна черта на зрелия индивид. Това е различно от абстрактното знание, че някой ден ще престанем да бъдем, и е свързано с не дотам приятното усещане, че нямаме контрол върху собственото си съществуване. Така хаосът поглъща разбирането за света като подредба и смисъл, а Абсурдът – във философско-екзистенциалното значение на думата – става постоянен квартирант в мислите ни. Размислите върху тези въпроси няма как да доставят удоволствие, но себеосъзнаването като смъртен е необходимо заради един болезнено прост извод – времето ни е ограничено. Времето е единственият ресурс, който наистина притежаваме, и дори да не знаем точно колко от него ни остава, той намалява постоянно. Времето не е пари; парите са времето, което сме вложили в тях. Животът, смъртта, здравето са на практика синоними на времето. Любовта, по думите на Пруст, е времето, отмерено от сърцето… Всичко, в крайна сметка, може да бъде видяно през призмата на времето. И единствено приемайки своята тленност, знаейки че не може да изживеем и секунда два пъти, можем да живеем пълноценно. Ако знаем, че ни остава една година, по същия начин ли ще я прекараме? А пет, двадесет, петдесет? Важна е не толкова конкретната цифра, колкото ограничеността. Същевременно, ужасени от неизбежното, се впускаме във всяко действие, което ще отблъсне тези размисли – работим до преумора, поемаме по едни и същи пътеки, гледаме еднотипни предавания, скролваме до безкрай отново и отново, докато накрая просто не извършваме заучени движения и не отвръщаме с механични реакции, превръщайки се в полуживи автоматони, в сомнамбули. Тази цикличност (мотив и в творчеството ми), мисля, е породена от ирационалната илюзия, че по този начин времето някакси не тече; че повторно изживяваме един и същи негов отрязък. Уви, то продължава, и е изгубено за нас, без да сме се обогатили, без да сме станали по-добри.
В този ред на мисли, смъртта присъства в разказите, но не като погребална камбана, а като звън на будилник. Не съм обсебен от смъртта; високо ценя автори като Едгар Алан По, но сами по себе си мрачното и злокобното не ме привличат.
Тези мотиви не биха правили такова впечатление без хегемонията на позитивното мислене. Всякаква форма на тъга, на вглъбеност, на говорене за смъртта е маргинализирана в публичния мейнстрийм (медии, социални мрежи), сякаш подобни състояния не са човешки; а ако по някакъв начин достигнат до дискурса, са представени като аномалия. Наивно до примитивност е да смяташ, че ако се фокусираш единствено върху позитивното, то ще се умножи. Напротив, това замъглява преценката и води до грешни решения, които те поставят в ситуация, по-лоша от тази, в която щеше да бъдеш, ако не мислеше „позитивно“. Въпреки всичко, тази повърхностна философия е вездесъща, от една страна, защото сомнамбулите трябва да бъдат уверявани в своята будност, и от друга, просто защото лесно продава. Виж кое да е произволно предаване в най-гледаното време – лицата на екрана са не просто усмихнати и радостни, а еуфорични, на ръба на истерията, през цялото време. Далеч съм от мисълта, че тези хора не разсъждават за своята смъртност след като червената лампа изгасне, но на екрана те премълчават най-важното – че времето ни намалява. Може би защото просто бихме изключили телевизора си, ако ни го припомнят. Но най-тъжното е, че заточени по собствена воля на своя розов пластмасов остров, сами преграждаме пътеките към всецялата, великата красота на това да бъдеш жив, която невинаги ни осенява докато сме на плажа, с мохито в ръка.
Силно впечатление ми направи разказът, пресъздаващ историята за гората на самоубийците Аокигахара в Япония. Какво те подтикна да пренесеш това място в страниците на книгата си?
Велислав Иванов: Дигиталната случайност ме доведе до документален филм за тази гора, който ме порази. Самото ѝ съществуване изглеждаше невероятно до сюрреалност, а лентите, които опасваха дърветата и описваха маршрутите на самоубийците, бяха визуален подтик за самия сюжет на разказа. Гората ми се стори съвършен декор за абстрактното пространство, което исках да създам. Влизайки в нея, индивидът отрязва всички социални нишки – той вече не е гражданин, професионалист, нечий приятел или роднина; а единствено своите страхове и желания. Там липсва и предпазната мрежа на цивилизацията, която по принцип приемаме за даденост, и съответно няма какво да те спаси от пропадане. Единственият изход от този простор извън времето и географията е себепознанието. Разбира се, не съм бил на самото място, нито зная дали филмът го е пресъздал достоверно, но това не е от такова значение. Реалната гора в случая е единствено отправна точка за малката вселена на тези няколко страници.
Макар на пръв поглед нямащи връзка помежду си, разказите в „Образи и отражения” се обединяват около едно и също – човекът, изтъкан от своите слабости, страхове, мечти и чувства. Какво ни показва книгата, обогатявайки се с всяка следваща история?
Велислав Иванов: Дори разказите да не делят герои или сюжети, бях много внимателен при подбора и подредбата, така че те да бъдат обединени от определени мотиви, нишки и въпроси, които да се развиват с всяка следваща история; иначе не биха били част от една и съща книга. Един от най-важните за мен отзиви бе, че сборникът е повече от механично събиране на текстове за издание и заслужава да бъде прочетен в своята цялост. Опасявам се обаче, че не зная какво показва книгата за теб. Публикувайки творбите си, авторът негласно се съгласява, че веднъж поставил точката на последната страница, изличава името си от корицата; че смислите и значенията ще бъдат създадени от интерпретациите на читателя. С теб може да четем еднакви текстове, но всеки чете собствената си книга; всеки чете себе си.
Фотография водеща снимка: Мартин Ненов