Умението да помним миналото си, да пазим и уважаваме традициите си, ни прави народ с бъдеще. Погледът към корените всъщност представлява огромна крачка напред – към поставянето на здрави основи, върху които да градим по-доброто си утре – на базата на национална идентичност, здрава ценностна система и качествени човешки отношения.
Стъпка към опазването на безценното ни минало прави Виктория Бешлийска, която събира забравени думи и диалектни форми, разкривайки ни богатството на българския език. А всяко едно от тези открития изгражда свой собствен свят, пазещ история, емоция и спомен, които заедно създават онова чувство на сладка носталгия в най-уютното кътче на българската душа. Отворете своята за разговора ни.
Здравейте, разкажете ни за себе си с няколко думи.
Виктория: Аз съм Виктория, на 37 години, автор на блога Words Do Worlds. Професионално се занимавам с маркетинг и реклама, извън това обичам да чета и да пътувам, привличат ме малките забравени места и историите, свързани с тях. Създавам блога в движение – обикновено пиша, докато пътувам към работа или рано сутрин, преди да станат децата. В общи линии, не съм човек който може да си почива, но за сметка на това умея да се наслаждавам.
Залез във Верила планина, село Дрен.
Words Do Worlds е прекрасно място! Как решихте да го създадете?
Виктория: Създадох Worlds Do Worlds като личен блог за споделяне на спомени, впечатления от пътувания и ревюта на книги. Постепенно страницата се превърна в място за събиране на стари думи. Идеята ми хрумна миналата година на Деня на народните будители, когато е и моят рожден ден. Тъй като езикът е основният инструмент на будителите, помолих последователите на страницата да ми подарят по една забравена, вкл. диалектна българска дума, както и да разкажат история, свързана с нея. Изненадах се от положителните реакции и желанието на познати и непонзати за мен хора да споделят спомените си от различните краища на България. Реших да запазя инициативата и да я развивам във времето под мотото „Обичам българските думи“.
Каква е емоцията от откриването на забравени български думи, традиции и обичаи?
Виктория: Думите ми въздействат сетивно, затова емоцията всеки път е различна. Например, има някои много бодливи като „гьостерица“ или „шибучица“ (голяма неокастрена тояга и малка гъвкава пръчица), други, обратно – са меки като пухени завивки, такава е „заюсвам“ (унасям се в дълбок сън); има думи, които са дълбоки като бездни, например „доба“ (време, час) или „вула“ (печат, свидетелство, грамота), намерена из писанията на Рачо Славейков, разказващ за възрожденското училище. А ако съм голяма къметлийка, попадам или на някоя музикална дума като „църцорче“ (щурче) или на вкусни думи като „руп“ (сладко от сини сливи), „узунки“ (ягоди) или „любеница“ (диня).
Изоставеното село Яребковица.
Разказите за стари традиции и обичаи имат дори по-силно въздействие, някак магично. Например тези дни 87-годишната ми баба ми разказваше за обичая „сърменки“ – така казват на сурвакането на Васильовден в Плевенския край. Спомни си как сурвакарите минавали през нощта по къщите със сурвачки, окичени със сухи чушки и пуканки, а на върха – с пресен босилек. От студа и снега листата на босилека се оросявали, от тях се носел силен аромат и капчиците му падали на челото на баба, тогава няколкогодишно дете, което стояло завито и полусънено в леглото си. Мисля, че само магията е това, което е опазило традицията жива в съзнанието ѝ повече от 80 години.
Трудно ли се случва това възраждане на миналото?
Виктория: Това, което усещам у все повече хора, е желанието да се върнат назад във времето, при семейните обичаи и традиции, които днес са забравени, както са забравени думите, свързани с тях. Изглежда, всички сме уморени от все по-динамичния и изтощителен начин на живот, който ни се налага отвън или сами си налагаме, и вътрешно всеки от нас търси минимализма в бита и яснотата в отношенията между хората – уюта в най-човешка форма. Погледнато така, необходимостта да се върнем назад във вемето е лична потребност на все повече хора. На крачка от нея стои надличностното – ценностите и моралът от миналото, които са ни помагали да вървим напред като общност. Достатъчно е само да си припомним подема на България във времето след Освобождението и първите десетилетия на двайсети век. Ако говорим за подобно възраждане, са необходими повече време и усилия, за да се превърне шепата хора, за които говоря, в критична маса. Но преди всичко трябва всеки от нас да пожелае да види обществото ни във възход и да даде нещо от себе си.
А какво ви вдъхновява да вдъхвате живот на забравеното?
Виктория: Вдъхновението идва от необятността на българския език и неговите диалекти – на практика това е непресъхващ извор. А също и от вярата, че сме и можем да бъдем повече от държава на чалгата с чезнещ народ. Корените трябва да се пазят, ако искаме да ни има и след 100 години.
Изоставеното село Яребковица.
Научете ни на някои от любимите си думи-открития и на историята зад тях.
Виктория: Ето една дума, на която ме научи Павлина Вежинова-Делчева, дъщеря на писателя Павел Вежинов, самата тя също писател и чест гост в Words Do Worlds. Думата е от видинското село Видбол, днес град Дунавци: „скели“ – наколни жилища, и „скеледжане“ – жители на наколни жилища. Тъй като водата на Дунава често е заливала всичко наоколо, селяните в близост до реката се принуждавали да строят къщи „на крака“. Между Видин и Видбол имало такова село, наречено според къщите – село Скеле. Голяма част от обитателите му се славели като крадливи хора и скоро след Освобождението разселили селото. Само че жителите му не се променили и си останали по душа „скеледжани“. Така че ако чуете за някого да казват, че е скеледжанин, по-добре стойте надалеч 🙂
И друго интересно – преди няколко месеца посетих Хлебната къща в Копривщица – място, подобно на музей, на което са събрани старинни предмети от различни краища на България, предназначени за събиране и обработка на жито, съхранение на брашно, месене и печене на хляб, и където се прави хляб по старинни технологии. Показаха ни сито с едри дупки за отсяване на зърното, каквото бях виждала и преди, но не знаех, че се нарича „дармон“. Като публикувах думата на страницата, хората започнаха да споделят различни нейни значения. Например „да ти ударя един дармон“ е да те ударя силно, „много ти знае дармоня“ значи много ти знае устата и т.н. Забавно е, колко много значения могат да живеят в една-единствена дума.
Една от красивите къщи в село Свежен.
Идеята Ви има много последователи. За коя по-особена от изпратените думи се сещате в момента, разкажете ни повече!
Виктория: Ежедневно получавам думи от последователите на блога и всяка ми е ценна и любима. Особено ме радват изпратените от хора, които отдавна не живеят в България, но следят страницата и казват, че колекцията ми е нещо, което им помага да си връщат скъпи спомени.
Наскоро в пощенската ми кутия пристигна историята на Зорница, която разказа как като малка, щом ѝ станело студено, се сгушвала в скута на баба си, а тя ѝ казвала: „Я, как си се свила като кущоробица“. Все още издирвам точното значение на „кущоробица“, за което самата Зорница ме помоли, но не съм успяла да го открия. Възможно е думата да е била измислица или създадена като подражателна на друга или на обекта, който назовава. Така или иначе в съзнанието ми вече битува с конкретен образ.
Как можем и ние да допринесем за идеята и да напишем своята дума, изграждаща нов/стар свят?
Виктория: Всеки е добре дошъл на страницата Words Do Worlds във фейсбук, където може да коментира под постовете, да споделя истории на стената или да остави съобщение. Старая се да проучвам думите внимателно и с времето се надявам да успея да публикувам всяка изпратена. Благодаря предварително на всеки, който има желание да се включи в инициативата „Обичам бъларските думи“!
Още вдъхновяващи истории ще намерите във Facebook страницата на TrueStory.bg!
