I.
Ето ги пак. Ясни, отчетливи стъпки някъде зад гърба му. Отекваха във влажните каменни стени на безистена пред клаустрофобичния му дом. Да си гледат работата всички, които го мислеха за параноичен. Вече беше убеден, че чува ударите на тежки стъпала в локвите зад себе си. Основният проблем – макар, разбира се, самото наличие на преследвач да беше колосален проблем – бе, че наглецът притежаваше адска ловкост – застиваше точно когато Алекс спираше на място, за да го потърси с поглед в тъмното.
Това не можеше да продължава повече. Втори месец този тормоз контролираше живота на младия мъж и той не съумяваше да спипа престъпника или да открие мотивите му.
– Мисля пак да звънна на полицията – трескаво написа Алекс на сестра си още с влизането в сумрачното си жилище.
– О, не… Алекс, знаеш, че те обичам, но полицаите вече са на път да си изкарат ограничителна заповед срещу теб. Виждаш, че нито камери, нито свидетели потвърждават опасенията ти.
– Това им е работата, Дани. Ще съжалиш, когато ме намерят мъртъв в банята ми!
– Ще се самоубиваш ли? Ако е така, в завещанието задължително да впишеш, че айфонът ти остава за мен!
– Не е смешно! Досега вървя по петите ми отвън! А толкова искам поне да вземе да се покаже, за да му разбия мутрата и да се приключи…
– Алекс, гледай сега…- написа сестра му и последва кратка пауза. – Според мен ти е много скучно. Вземи да си напишеш дипломната работа – скоро ще станат две години, откакто завърши семестриално и си на път да си загубиш студентските права. Ще видиш как няма да се ослушваш за странни звуци, когато си заринат от работа.
– Защо ли ти пиша, като дори не се опитваш да ми повярваш… – раздразнено отвърна Алекс и изключи екрана на телефона си.
Щеше да се наложи да се оправя сам.
II.
15:55 ч.
Пак беше спал цели петнадесет часа. Странно му бе, че продължаваше да спи толкова много при наличието на психопат в живота си. Да, сънят му беше меко казано неспокоен, но все пак си беше сън.
Днес беше денят, в който негодникът щеше да си получи заслуженото. Снощи Алекс бе измислил детайлен план за залавянето на преследвача си, включващ цял арсенал от магазин за охранителна техника и НЕИЗКЛЮЧВАЩ употребата на светена вода, кол и мятане на боб.
Мъжът се развесели от идеята за боба и за първи път от месец насам стана усмихнат от леглото. В банята забеляза, че черната му коса много точно показва мислите му с абсолютния си хаос и побърза да се шмугне под душа.
„Може да не съм достатъчно добър писател, но ще се наложи да стана достатъчно добър детектив“, размишляваше все още Алекс при спирането на кранчетопетнадесет минути по-късно. Застана пред огледалото, за да се избръсне.
Ентусиазмът му застина. Кръвта във вените му- също.
На огледалото пред него на фона на парата от топлата вода крещеше надпис „ВРЕМЕТО ЛЕТИ“.
Хиляди мисли като малки жила започнаха да се стрелкат из съзнанието му и в паниката той успя единствено да сложи самобръсначката пред себе си и да опре гърба си в стената до огледалото.
Сърцето му щеше да изскочи и като че ли изпомпваше кръв само към главата му, за да кара ушите му да бучат като камиони. Крайниците му започваха да изтръпват – краката му омаляха, а самобръсначката му се струваше по-тежка от чук. Въпреки това, той не посмя да помръдне поне петнадесет минути. Или пет часа? И двете му се струваха възможни.
III.
– Сигурен сте, че сте заключил входната врата на прибиране? – за трети път попита един от полицаите, изпратени по сигнал в дома на Алекс.
– Да! Ще направите ли нещо по въпроса или само ще ми задавате въпросния въпрос – афектирано, но с приятна изненада от неволната си оригиналност отвърна Алекс.
– Ако продължавате да се държите така, ще Ви приберем при нас за една-две нощи, там определено няма как да Ви докопа преследвач. Но не гарантираме безопасността от някой задвратник.
– Това заплаха за полицейско насилие ли е?! – продължи да се репчи софиянецът.
– Оф, я стига си се обяснявал и се разпиши тука – натика в ръцете му някакъв доклад прошареният униформен.
Алекс се разписа, но с демонстративно недоволство и нарастващото подозрение, че хвърлянето на боб щеше да е по-ползотворна употреба на времето му.
– Вижте – с по-спокоен тон поде все още недооблеченият младеж, – този изверг съсипва живота ми. Не мога да се съсредоточа в писането, което ме чака от години насам, не мога да си намеря работа, приятелите ми вече странят от мен…
– Е, нали те преследва от два месеца? – с неприкрито раздразнение попита по-ниският и пълничък полицай.
– Да?
– Как тогава той ти е пречката за нещо, дето влачиш от години?
– Тъкмо щях да взема живота си в ръце, когато той…
– Пффффф! – прекъсна го униформеният. – Окей, окей. Аре да се махаме, колега – обърна се той към партньора си.
– Ето ти копие от протокола – каза първият и подаде на Алекс лист с едва виждащ се отпечатък от текста. – Ще ти звъннем, ако открием нещо.
– Мхм, мерси – скептично на свой ред отвърна Алекс и почти затръшна вратата зад гърбовете им.
IV.
Пак му липсваха часове. Колкото и да се опитваше, Алекс не успяваше да си спомни къде са отишли последните пет часа от деня му. След тръгването на полицаите беше седнал да гледа сериали на компютъра, за да се поуспокои и после… нищо!
Беше чувал за такива газове. Крадци ги използваха за упояване на жителите на дома, който са набелязали за грабеж. Приспиваха ги с газ и необезпокоявани върлуваха на сантиметри от безполезните им тела.
След бърза инспекция обаче откри, че и сега, както и в предишните случаи, не му липсваше нищо. Само спомени и няколко часа.
Този „крадец на време“ вече дори не го плашеше толкова, колкото го вбесяваше.
И тогава му хрумна идея, за която почти се ядоса на себе си, че не беше измислил по-рано: може би натрапникът не взимаше неща, а оставяше?
Кльощавият младеж скочи от дивана и започна да оглежда за предмети, които не помни да е оставял из жилището си. Веднага погледа му хвана жълта бележка, защипана на хладилника с магнит от едно от ходенията му до Венеция.
„Няма как да се чувстваш в безопасност, когато крадеш от себе си.“
Дори нямаше време да се паникьоса, защото тази му находка беше мигновено последвана от гледката на тефтер, който не беше използвал от години. Сега въпросният тефтер стоеше, дръзко изпружен насред кухненския плот. На последната му страница имаше текст, който гласеше „Вместо да се ослушваш за мен, слушай часовника.“
Що за налудничави заплахи бяха това? Що за психар си няма друга работа, че да оставя плиткоумни послания в дома на обикновен несретник?
Фактът обаче беше, че крадецът на време вече се промъкваше в дома на Алекс и явно без да се смущава от присъствието на полиция само преди броени часове.
Какво можеше жертвата да направи, за да го спре?
V.
Телефонът отброи петдесетият пореден час, в който Алекс не беше спал. Купчината от изпити енергийни напитки можеше да затрудни за навигация дори магьосник от ранга на Хари Потър. Младежът усещаше, че кофеинът и тауринът започват да му действат все по-малко, но някак предчувстваше, че разплитането на мистерията е критично близо.
Не излизаше, не вдигаше телефона си – само отговаряше с по някое съобщение, колкото близките му да не идват да го търсят притеснени.
Часът беше 21:15, но се усещаше като 5 сутринта.
При поредното си отиване до мивката в кухнята, за да напръска лицето си със студена вода, Алекс чу заветните и до болка познати стъпки.
Замръзна.
В огледалото в дъното на вехтия рафт за чаши Алекс най-после видя своя преследвач. Закачулен мъж на неговия ръст и същото телосложение. Стоеше на сантиметри зад гърба му и също не помръдваше.
В миг на приток на адреналин Алекс се обърна и притисна с всичка сила натрапника до отсрещната стена. Хвана го за врата и започна да го души.
– Кой си ти, копеле нещастно?! Какво искаш?! КАКВО ИСКАШ?! – крещеше младежът, без да отхлабва хватката и за миг.
– Не разпозна… ли… почерка? – хриптеше неканеният гост изпод крясъците на жертвата си. –
Колкото повече Алекс стискаше врага си, незнайно защо се задъхваше и задушаваше той самият. Дали не беше от твърде много вълнение и адреналин? Трябваше да издържи само още малко… Усещаше, че краят е близо.
В главата му ненадейно премина споменът за бележките и почерка, използван на тях. Почеркът… Възможно ли е? Почекът беше… неговият собствен.
– Ти… си… отговорен… за… пилеенето… на… врем…
Натрапникът изгуби съзнание, но Алекс не успя да се зарадва на победата си, защото в същия момент пред очите му причерня и той също потъна в несвяст.
***
Алекс се събуди на пода на кухнята с няколко категорични нови парчета информация: това бе последният път, в който му се губеше време; вратът му беше лилав от душене; ръцете му бяха умалели от стискане; пикаеше му се неудържимо; преследвачът го нямаше… и никога не го бе имало.
След бързо посещение на тоалетната младежът седна уверено пред компютъра си и спокойно започна да пише.
Разказът е част от предизвикателството на TrueStory.bg – „Времето лети“.