Вилиан е единственият човек, прекосил България от юг на север, пеш и с каяк, по реки и язовири, както и първият човек, извървял разстоянието от западната до източната ни граница, следвайки 3-та ЖП линия. Това се случва благодарение на две негови експедиции: „Речен път – България от край до край“ и „Железен път“. Вследствие на това приключение, съвместно с Александър Караджов издава книгата „Пътеводител на Забравената България“. Четиво, което провокира промяна на мироглед и възприятия, защото пътуването е повече от гледане на забележителности, то носи познание за живота и учи на мъдрост.
Смолянският пътешественик изпитва нескрит интерес към непознатото, привличат го далечни места, култури и народи. Именно заради това е част от едно сетивно пътуване, фотографско предизвикателство, в което се изисква огромна доза решителност и смелост. Той участва във фотографска експедиция в Чернобил. Прекарва няколко дни с гайгеров брояч в забранената зона на взривилата се през 1986 г. АЕЦ в Чернобил.
Но това не е всичко! Преди няколко месеца направи едно изключително пътешествие. Прекара 103 дни, пътувайки, като измина пътя от София-България, през Турция, Грузия, Азербейджан, Казахстан, Тайланд, Малайзия и накрая финишира в Индонезия на остров Калимантан, така наречения Борнео.
След всяко свое пътешествие той доказва, че няма невъзможни неща и че светът е неговият дом.
Здравей, Вилиан:) От къде идва любовта ти към пътешествията?
Вилиан: Привет! Mоже да се каже, че от малък съм започнал да пътувам, но едва преди десетина година започнах с по-далечните преходи, докато малко по малко не набрах опит, за да предприемам доста по-сериозни пътувания. Води ме любопитството и желанието за откриване, разбиране на непознатото.
Ти си единственият човек, прекосил България от юг на север, пеш и с каяк, по реки и язовири, както и първият човек, извървял пеша разстоянието от западната до източната ни граница, следвайки 3-та ЖП линия. Пътешествие с много предизвикателства. Как се реши да започнеш и завършиш тази инициатива? Пред какви трудности се изправи и как се пребори с тях? И кое беше най-магнетичното място, което посети?
Вилиан: Пътешествието ми от юг на север, наречено “Речен път”, започна преди около две години и половина като предизвикателство, в което трябваше да проверя издръжливостта и мотивацията си. Планирането на подобно приключение не ми отне кой знае колко време, поради факта, че самият аз желаех максимално да опростя нещата. Придвижвах се пеш и с каяк по реки и язовири, като по залез слънце опъвах хамак между две дървета и се приготвях за нощувка. Случвало се е дори да преспивам в каяка си. Изключително важно е човек да не тръгва с някакви предварителни очаквания, за да успее максимално бързо да се приспособи, като не премисля неуспехите и трудностите по пътя. В повечето случаи именно силата на духа е този, който задвижва тялото, а мотивацията е ключова за постигането на крайната цел. Без добра психическа подготовка човешкото тяло е като непотребна обвивка, която се движи хаотично, без ясна посока. За да потегли на път, човек трябва да бъде наясно със себе си и да знае какви са мотивите му, за да предпиеме именно такова пътуване, както и на какво е готов, за да го изпълни. По време на „Речен път“ ми се случваха какви ли не неща – губех се често в гъстите и диви гори на Родопа планина, на няколко пъти бях близо до слънчев удар заради 40-градусовите жеги, гладувах, течението на реките така ме повличаше и запращаше към дървета и камъни, че всеки удар в тях ми се струваше пагубен за каяка ми. Всичко това се преодолява с постоянство и упоритост. Да знаеш кога да спреш за почивка, как да постъпиш в инфарктен момент и да се съхраниш по време на тежко пътуване се учи с времето и от грешките, които се правят.
Експедиция “Речен път” бе проверка на личните ми качества и време за себеопознаване.
„Железният път“ предприех едва ли не като последица от Речния. Дотолкова бях свикнал да пътувам и да съм в движение всеки ден, че в един момент се запитах защо въобще да спирам. Очевидно бе, че този начин на живот ми се отразява изключително добре, така че не намирах смисъл да се заседявам или да се върна към уседналия си начин на живот.
Това беше и идеална възможност да проверя отново издръжливостта си, като измина огромното за мен разстояние от запад на изток (около 690 км.) пеша и да го съчетая с опознаването на Железния път. Само два месеца след Речния път аз бях поел в съвсем различна посока и преминавах през интересни за мен места. За 30 дни посетих и заснех над 110 железопътни гари и спирки, пресякох пътя си с редица интересни хора, чиито разкази ме оставиха без думи. Посещавах древни църкви, природни забележителности, тунели, преминавах покрай крепости… В крайна сметка се оказа, че това замислено пешеходно вървене се превърна и в културно такова. Студ, схващания, болки в гърба, неразположение… нищо от това нямаше толкова голямо значение, че да ме накара да се откажа, дори напротив – мотивираше ме и стисках зъби до края.
Снимка: Вилиан Стефанов
Вследствие на това приключение, ти и Александър Караджов издавате книга „Пътеводител на Забравената България“. Защо решихте да я напишете и кои са забравените места на картата на нашата страна, там където времето е спряло?
Вилиан: Първата книга от поредицата, наречена “Пътеводител на Забравената България: Долината на Стръвниците” излезе през далечната 2014 г., като поредица от пътеписи, описващи пътешествията ни с Александър из различни изоставени и интересни кътчета на родината ни. Целяхме да ги покажем на по-широк кръг от хора, за да се запазят в паметта и мислите им и се надявахме в последствие да ги посетят все повече хора. Случи се като на шега, но сега разбирам, че за времето си тази книга може би е била нещо като своевременен пътеводител, защото все повече медии започваха да се интересуват от изоставените села и малцината живущи по отдалечените високопланински мапали в Родопите. И докато сега подобни репортажи са по-скоро изтъркани, то допреди десетина години никой не шумеше и не проявяваше такъв интерес.
Оттогава изтече доста вода и наскоро от печат излезе “Пътеводител на Забавената България: Кормисош – Земя на исполини”, в която основната история, подкрепена от Александър със задълбочено проучване, е за принудителното изселване на планинците от Родопите и създаването на ловното стопанство Кормисош. Третата книга от поредицата “Експедиция Речен път” е посветена на пътешествието ми по Речния път и разказва за приключенията ми по пътя от юг на север, а четвътата за Железния път се очаква да излезе на хартия до няколко месеца и съдържа над 150 цветни снимки на железопътни гари, планински масиви, животни и архитектура.
Всъщност истинският живот не се ли намира в обезлюдените села, а в градската среда това е просто една фалшива реалност?
Вилиан: Казват, че колкото по-беден е един човек, толкова е по-щастлив и аз лично съм склонен да вярвам в това. Може да се каже, че заради постоянно нарастващите ни лични нужди сме забравили как се живее с малко. Мъчим се да сме в крак с времето, с обществото, защото си мислим, че иначе няма как да се оцелее в тази среда. Приспособяваме се и бързо се претопяваме, защото започваме да мислим еднакво, да действаме еднакво и да говорим еднакво. Поради близостта си с много други хора зависим от тяхното мнение и от тяхното одобрение и тъй като е много по-лесно да разбереш какво мислят другите за теб, се отучваш да се самооценяваш и самоанализираш. Животът в градовете е изключително сложен и се влияе от намеренията и настроенията на гражданите.
Снимка: Вилиан Стефанов
Кое беше най-интересното, най-ценното на тези места?
Вилиан: Това да видиш със събствените си очи как са живели хората тогава, с какво са се занимавали, те кара да преосмислиш живота си и да го сравниш с тогавашния. Странно е, когато разбереш, че животът ти е няколко пъти по-лесен от този, който се е водил по тези места и въпреки това не е по-спокоен.
А сега да поговорим за едно сетивно пътуване, фотографско предизвикателство, в което се изисква огромна доза решителност и смелост. Ти участва във фoтографска експедиция в Чернобил. Прекара няколко дни с гайгеров брояч в забранената зона на взривилата се през 1986 г. АЕЦ в Чернобил. Защо реши да се включиш и как се подготви, за да се потопиш за няколко дни в град Припят?
Вилиан: Подобни места винаги са представлявали интерес за мен, затова и организирах пътуването. Всъщност “организирах” може би е силна дума, защото в днешно време всеки човек, който разполага с поне едни излишни хиляда лева, може да посети това място като турист. Да, точно така. Отскоро забранената зона е отворена за туристи и на ден в нея влизат над 200 човека. В интерес на истината такова пътуване не изисква кой знае какви приготовления, това, което е задължително по време на обиколките, е да се носят дълги дрехи и да не се докосват растения, предмети или самата земя с ръце, защото на повечето места все още има наличие на радиация.
Снимка: Вилиан Стефанов
Припят е градът, където руините напомнят на човечеството за кошмара, сполетял света преди повече от 30 години. Призрачните места тук са прекалено много и всяко едно от тях разказва собствена история. Разкажи ни за най-интересните места, които ти посети! Кои бяха най-трудните моменти по време на това изпитание и как те промени то?
Вилиан: Тъгата, която се усеща на това място, е безусловна. Посещението ми в Припят ми напомни за призрачните места в България, но мащабът на това място е несравним. Човек го побиват тръпки, когато се разхожда по широкия стотици метри централен площад, който в днешно време е абсолютно пуст и обрасъл във високи до гърдите треви. На една от високите многоетажни сгради все още се вижда поставената червена петолъчка, която внушава респект и същевременно носталгия. Припят е град, построен за приблизително 50 хил. души и като такъв е изобилствал от супермаркети, магазини, салони, високи кооперации, които да приютяват новите семейства. В центъра на града има увеселителен парк с виенско колело, блъскащи се колички и стрелбище, които са потънали в ръжда и са запустели. По план трябвало да отвори врати в началото на май, ала аварията затворила парка завинаги. Подобна съдба имал и новоизграденият втори стадион, който никога няма да бъде отворен за спортни прояви.
Трудно се свиква с мисълта, че цял град може да бъде напълно изселен и обезлюден за час-два. Но не само градът е пострадал, защото в изградената защитна зона от 30 км попадат десетки малки населени места. Техните жители също са изселени, а сега тези места пустеят. Едва през последните години десетина от преселените се връщат обратно по родните си места и заживяват отново там. Радиация има, те самите я усещат като метален вкус в устата, но хората са на години и желанието им е да изкарат тук до края.
Снимка: Вилиан Стефанов
Преди няколко месеца ти предприе едно изключително пътешествие, като реши да обиколиш най-непопулярните за туристи маршрути. Прекара 103 дни пътувайки, като измина пътя от София- България, през Турция, Грузия, Азербейджан, Казахстан, Тайланд, Малайзия и накрая финишира в Индонезия на остров Калимантан, така наречения Борнео. Какъв транспорт използва за преминаването на тези 1200 км?
Вилиан: Всякакъв. От София тръгнах с влак до Истанбул, а оттам – до средна Турция с колело. Оказа се, че турските магистрали не са удобни за велосипеди, а колоездачите са изключителна рядкост. Комбинацията от влак и автобус е най-ползотворна и евтина. Прекосяването на Грузия с влак или автобус е изключително евтино, макар и не толкова безопасно. Грузинските шофьори на маршрутки са малко от типа „рали състезатели“, но някакси успяват да закарат пътниците невредими. Като цяло влакът е най-удобното и евтино средство за превоз в Грузия и Азербайджан, особено ако се използват така наречените електрички, в които цената на билета е между 1 и 2 лв. за приблизително 100 км. От Баку се качих на товарен кораб и с негова помощ прекосих Каспийско море, след което акостирах в Актау, Казахстан. Климатът в тази държава е сух и горещ, поради което колоезденето си е жив екстремизъм и понеже нямам кола или собствено транспортно средство, хващам влака. Няма да скрия, че пътуването на спална кошетка в следващите 1200 км. е далеч от приятно, но поносимо. Пътуването е дълго 61 часа, като поради липса на място в тесния вагон повечето време съм принуден да прекарам в лежане. От Казахстан до Тайланд обаче ми се налага да се придвижа със самолет, като по този начин планът ми да пътувам единствено пешеходно се проваля.
Във всяка една от от гореспоменатите държави ти прекосяваш места, непосещавани от други туристи, спиш на открито. С какво те впечатлиха всички тези страни и какви трудности срещна?
Вилиан: В Турция и Грузия останах запленен от планините и девствените кътчета. В Турция също си имат изоставени и полуобезлюдени села, в които живеят една шепа хора, но обръщат повече внимание на прогреса и строят модерни нови градове и пътища.
По време на десетдневното ми пътуване в грузинския Кавказ се нагледах на планински красоти, както и на дружелюбни хора. Грузинците са приветливи и гостоприемни, но за нещастие прекалено зависими от руските си съседи. В Казахстан прекарах най-много време в град Алмати, който е вторият по големна град в държавата и голям икономически и културен център. Модерен, добре устроен, тук се намира най-голямата и красива зоологическа градина, която съм виждал някога. Следващото приказно място, на което попадам, е тайландското селище Краби, наречено така заради огромните раци-крабове, които са се ловяли някога тук. Посещението на четерите острова в близост ме оставя без думи. Имам чувството, че съм в Рая.
Снимка: Вилиан Стефанов
В Куала Лумпур, Малайзия животът е изключително забързан и поне на мен обстановката не ми понася добре. Футуристичните гледки на околните небостъргачи излезли, като от някой научно-фантастичен филм ме карат да онемея. Много бързо обаче съм свален на земята от гледката на няколко просяци, които лежат по улиците. Само по едни долни гащи, брадясали, с изключително нездрав вид и налудничав поглед ми припомнят какво е положението тук долу, където щом не работиш за голяма компания и нямаш стабилни доходи, си обречен на бавна смърт. Защото цените в столицата са доста високи.
Остров Борнео е последната и най-впечатляващата спирка от това пътуване. С големина 7 пъти колкото страната ни и едва 4 млн. население островът е покрит почти изцяло с плантации от палмови дървета и джунгли. Отсечките между населените места, които на пръв поглед не са големи, всъщност те обричат на няколкочасова тътрене при денонощна температура над 35 градуса. Най-използваният транспорт тук е моторният, а след него автобусният. Белите хора на острова са изключителна рядкост и поради тази причина се ползвах с облаги през цялото време, като например безплатна храна, напитки, транспорт, нощувки…
Едва 1% от индонезийците на острова говорят английски, което изключително много затрудняваше комуникацията ми, ала все пак срещах и такива, които бяха учили и говореха разбираемо. Тези хора са изключително гостоприемни и грижовни, повечето се занимават със селско стопанство, защото няма друга работа и изкарват, колкото за прехраната. Наличието на душ или тоалетна извън големите градове е изключителна рядкост, всички се къпят по реките, колкото и мръсни да са, защото имат изграден имунитет и не боледуват често.
Снимка: Вилиан Стефанов
Разкажи ни най-странната история по време на това пътешествие?
Вилиан: О, има доста такива. Сещам се, например, в автобус в Турция как един младеж ме попита дали скоро няма да си сменям религията и да ставам мюсюлманин. На остров Борнео, в едно малко село замалко да ме оженят за местна девойка. Местните ме поканиха в кръчмата и се опитваха да уговорят годежа. В Грузия, при едно от пътуванията ми в планината се оказа, че съм достигнал до границата на окупирана зона и пътят ми бе препречен с мрежа, бодлива тел и предупредителни табели.
А какво знаят по света за нас?
Вилиан: По пътя си срещнах японец, от когото разбрах, че сме известни с киселото мляко. В Турция пък ни знаеха покрай газовия поток и визитата на премиера. В Грузия повечето хора, които съм срещал, знаеха къде се намира България и че е била част от СССР, но нищо конкретно. Като цяло ние, българите, се ползваме с добро име в голяма част от държавите и хората са приятелски настроени.
Експедициите, за които разказваш, изискват доста средства. Как се справяш?
Вилиан: С изключение на околосветското ми пътуване, което финансирах частично от дарения, сам плащам за пътуванията си в България. Екипировката, каяк, раница, обувки, дрехи… за всичко това плащам от собствения си джоб. Няма да скрия, че досега съм се свързвал с едни от най-големите производители и разпространители на спортна екпировка в страната ни, ала и досега нямам сериозен спонсор за пътуванията си.
Кое е най-прекрасното място на света за теб?
Вилиан: Всяко едно, на което човек се чувства добре. Лично аз не мога да се застоявам на едно и също място за дълго време и дори и да открия такова, не след дълго се отправям на търсене към следващото.
Какво те връща в България, след като обикаляш по целия свят?
Вилиан: В конкретния случай липсата на средства, за да продължа околосветското си пътуване.
Кое е мястото, на което си видял най-красивия залез?
Вилиан: Остров Пукет.
Какво би казал на всеки, който мечтае да сбъдне мечтите си, но все отлага?
Вилиан: Да си начертае план и да го следва. Да не отлага, защото утрешен ден може и да няма, а днешният все още не е свършил. Да бъде смел, отговорен и да мечтае!
