разказ
На Алекс
В бар „Между Рая и Ада” ролите и пространствата бяха добре разпределени. В едната половина от заведението беше светло, просторно и уютно. Там си пиеха коктейлите всякакви крилата същества с бели роби и някой и друг проблясващ ореол. Ангелски особи отвсякъде. В другата половина на бара беше тъмно, мрачно и потискащо. Носеше се лъх на сяра, много уиски и цигарен дим (въпреки забраната за пушене на закрито, но на демоните такива бюрократщини хич не им минаваха).
Между тези две пространства имаше невидима разграничителна линия, която никой от двата лагера не преминаваше. Там цареше… сивота. В единия й край имаше маса с два стола – стара, очукана и занемарена с годините. На нея рядко, много рядко наистина, защото от работа не им оставаше време, сядаха Вселенските редактори за по едно питие. Обикновено рядко идваха тук и по още причина – гилдиите на ангелите и на демоните не ги гледаха с добро око и отказваха да ги приемат в която и да е от групите си. Редакторите се чувстваха изморени и никъде нежелани…
Боби вървеше бавно по невидимата граница, която делеше Светлината от Мрака, Доброто от Злото. И от двете гилдии го стрелкаха с неодобрителни погледи. До слуха му достигаха укорителни изцъквания с език. Ако имаше поне малко останали сили, щеше да им покаже какво си мисли за отношението им, но… денят му беше достатъчно дълъг и без излишни заяждания.
А днес Боби имаше изключително окаян вид. Доскоро на гърба му е имало крила. Сега бяха останали обгорени, смачкани перушини. Сивата му роба бе цялата в петна и дупки с различен размер. Накуцваше. Едната му ръка беше бинтована. На лицето си имаше пресен белег и няколко синини. Като цяло Боби имаше вид на същество, успешно премило през косачка за трева… Нищо чудно и точно това да му се беше случило. Вселенските редактори получаваха какви ли не задачи. А Боби беше най-добрият.
Редакторът седна на масата в ъгъла. От тапицирания стол се вдигна струйка прах във въздуха. Сервитьорката не изчака поръчката му, а направо изтича към него с това, от което обикновено редакторите се нуждаеха най-много в края на работния си ден.
Когато Боби пое в ръцете си чашата топло мляко с какао, в очите му се четеше безкрайна благодарност. Сервитьорката – младо момиче още – му се усмихна мило и се отдалечи.
От сенките на дяволския кът се откъсна един силует. Токовете на тежките му кубинки караха пода на бара да проскърцва. Кожените му панталони шумоляха, а верижките по якето му подрънкваха ритмично. Демонът се спря до Боби и свойски се облегна на масата му.
– Дълъг ден, а? – попита.
– И още как, Стани, и още как! – възкликна редакторът и едва преглътна сълзите, които се спотайваха в очите му. – Направо вече не се издържа. Хората са станали тотално нетърпими. Вършат само глупости!
– Бих приел това като комплимент за моята гилдия – Стан се усмихна лукаво. – Нали такава ни е работата, да ги подстрекаваме да нарушават порядките…
– Да беше само това, как да е. Все пак щяхме да съумеем да поддържаме баланса. А те наистина вършат тотални глупости, лишени от логика. И после какво – Вселенски редактор тук, Вселенски редактор там… По 24-часови дежурства даваме вече, знаеш ли? Едва ли до Ада е достигнала такава информация… Надявахме се, че когато се появиха технологиите, все пак вече не сме в Тъмните векове, човечеството най-накрая ще се кротне и ще започне да се изгражда личностно, интелектуално и емоционално. Но не. Те измислят хиляди нови начини да се самоунищожат. Ако продължават така, и вие, и ония – редакторът посочи с кимване ангелския кът, – ще останете без работа. Просто няма да има кого да изкушавате или да водите към изкупление. Съжалявам. Но това е истината.
– Толкова ли е зле? – демонът сякаш се притесни. Седна срещу Боби и скръсти ръце пред гърдите си. – Как успяват?
– Не знам. Само ако знаех… – редакторът отпи голяма глътка от млякото си с какао. – Имам чувството, че през по-голямата част от времето просто не мислят. Не използват прекрасния дар на разума…
– А вие… кхъ-кхъ – Стан неловко се прокашля, – не можете ли да ги накарате да започнат да мислят? Все пак… нали разбираш? Не ми се остава без работа. Виж ме – той разпери ръце и посочи снажната си осанка, облицована в скъпарски дрехи, – трябва да поддържам определен стандарт! А и тъкмо съм взел един парцел до Адските огньове с кредит от банката… А банките в Ада са най-безкомпромисни в цялата Вселена, честно ти казвам.
– Не можем, Стани. Работата на Вселенския редактор не е да предотврати нещо да не се случи. Тук е замесена цялата Теория на Невероятностите. Защото не се знае какво ще стане, ако спрем случването на някое събитие предварително. Разбираш ли? Може да отприщим енергия в неконтролиран момент и да доведем до катаклизъм. Не. Не. Представяш ли си? – Боби тръсна глава. – Ние се намесваме, когато деянието вече е станало факт. Тогава правим изчисления. Вижда се ясно в каква посока е тръгнала Съдбата и тогава прекрояваме модела на Вселената. Понякога връщаме хода на времето, друг път трием спомени на участниците в събитията, заличаваме последствията, поправяме счупеното, лепим, мажем… каквото се сетиш. И накрая животът продължава в познатия си ред. Без сътресения. И ако никой нищо не е разбрал, ако има мир и хармония, значи сме си свършили добре работата…
– Хм… вървите и оправяте човешките грешки?
– ВСЕКИ – БОЖИ – ДЕН! – Боби подчерта всяка дума от изречението си. – Няма по-неблагодарна работа от нашата.
Двамата се умълчаха. Всеки мислеше за своите си грижи. Постепенно барът започна да се опразва. Сервитьорката мина и ги попита за последни поръчки. И демонът, и редакторът отклониха предложението ѝ.
– А какво се е случило с тях? – по някое време Стани се обади и посочи крилата, ако все още можеха да се нарекат така, на Боби.
– А, те ли? – той раздвижи остатъците от бившите си крила и около него се разлетя оръфана перушина. – Беше много напечен ден. Буквално. Двама от най-големите световни лидери започнаха война на думи в Интернет. В началото беше доста безобидно, само размяна на лафчета. После честолюбието на единия се оказа прекалено голямо, почувствал се засегнат. Другият отказа да се извини. Накратко… бързо спретнато военно положение. И един бутон, контролиращ ядрена ракета. Не знам колко пъти съм прелетял Земята днес! Трябваше да върна времето назад, да изтрия всичко случило се, да залича спомените на президентите, на читателите им онлайн, на медийните хроникьори, на читателите на новините им. След това да изтрия от паметта моменти и от живота на генерали, на военни командири и ядрени инженери. След това да съживя няколко души и да поправя няколко сгради, за да няма пукнатини в реалността. И едва след това да пусна отново хода на времето да тече напред… За да се стигне до момента, в който и двамата президенти да си кажат, че днес е хубав топъл ден и цял ден ще играят голф или тенис и въобще няма да използват Интернет.
– Еха! Голямо приключение е било! – Стан беше възхитен.
– Мъчение, ако питаш мен. Но се справих. Още няма да си простя, че не можах да върна хода на времето по правилния начин преди Първата световна война и виж какво се случи, колко много последици години наред… Но така е – изпуснеш ли го веднъж, после ходи го гони. Но бях млад тогава, тепърва ме обучаваха за Вселенски редактор, не трябваше да ми дават да отговарям за Европа…
Пронизителна и настойчива мелодия си проправи път сред разговора им. Боби затършува из джобовете на прокъсаната си роба.
– Извини ме – каза и извади мобилен телефон. Стан го гледаше смаяно. – Какво? Трябва и ние да се възползваме от модерните иновации. Така си получаваме задачите.
Вселенският редактор прокара бърз поглед по текстовото си съобщение. Въздъхна тежко и на един дъх изгълта остатъка от топлото си мляко.
– Съжалявам, Стани, трябва да тръгвам. Ако не се отзова навреме един мъж ще каже на жена си непростими думи и това ще сложи край на брака им… Тежка задача, трябва да побързам, че понякога семейните кавги се спират по-трудно и от война. Хайде, беше ми приятно, че си побъбрихме…
Боби потупа демона по рамото, от което металните обшивки на якето му издрънчаха без синхрон в ритъма. Вселенският редактор почти тичешком мина по сивата ивица, деляща Светлината и Мрака, Доброто и Злото в бар „Между Рая и Ада”, а около него се вееше окаяната му роба и се откъсваше по някое перце от изстрадалите му крила. Стан, макар и дяволско създание, изпитваше нещо средно между възхищение и страхопочитание към редактора. И в същото време беше адски благодарен, че е от по-добрата страна на монетата – беше много по-лесно и по-приятно да караш хората да грешат, отколкото да търчиш след тях и да поправяш грешките им…
Снимка: unsplash.com, Photo by Julian Hanslmaier