„Всяка красота е покварена. Всеки ужас има и положителна страна. Нищо не е черно и бяло. Във всичко има по нещо сиво.“
Това са думи на Брунхилде Помзел, секретарка на министъра на пропагандата на нацистка Германия Йозеф Гьобелс в периода 1942-1945 г., от документалния филм „Германски живот“ (2016). Филмът, базиран на интервюта с Помзел с обща продължителност 30 часа, представя зловещите събития в Германия след идването на власт на Адолф Хитлер през погледа на една жена, която години наред работи в непосредствена близост до нацистката върхушка.
Помзел, която почина на 106 г. в края на януари тази година, се връща десетилетия назад в опит да разбере драстичните промени, които настъпват в Германия в междувоенния период. Тя описва себе си като аполитична личност, която се интересува най-вече от професионалното си израстване и се стреми преди всичко да изпълнява възложените ѝ задачи. В търсене на по-благоприятни перспективи Помзел се присъединява към Националсоциалистическата германска работническа партия. Скоро след това получава работа в Германското национално радио, където се отличава с уменията си на машинопистка. През 1942 г., в разгара на Втората световна война, Помзел става секретарка в министерството на пропагандата под ръководството на Гьобелс. Краят на войната я заварва в бункера на Хитлер заедно с други висши представители на нацистка Германия. След като Хитлер, Ева Браун и семейство Гьобелс се самоубиват, Помзел и останалите в бункера се предават на настъпващата руска армия. Следващите пет години тя прекарва в различни руски затвори във и около Берлин, след което се връща към нормалния си начин на живот и отново получава работа в германската обществена медия.
Прочитът на Помзел на една от най-мрачните страници в човешката история повдига множество екзистенциални въпроси, на които надали някога ще намерим категорични отговори.
Защо милиони хора решават да подкрепят фашистка партия, която проповядва превъзходството на определена раса над всички останали? Как е възможно хиляди германци да започнат да изпитват разяждаща омраза и злоба към представители на еврейската общност в страната, с които общуват, работят и учат от дълги години? Кой носи отговорност за избиването на над 6 милиона евреи и стотици хиляди други невинни хора в името на прогнила идеология? Има ли универсални морални принципи, за които си струва човек да се излага на риск в името на безопасността на други хора? Ако има, кой определя тези принципи? Имаме ли право да раздаваме морални присъди относно събития, които са се случили десетилетия по-рано и то при коренно различни политически, икономически и социални условия? Съществува ли скала за измерване на неморалността на различни типове поведение като активно участие в провеждането на човеконенавистни политики и бездействие, докато други провеждат подобни политики? Можем ли да сме сигурни, че фашизмът е част от историята на 20. век и няма как да се възроди в днешния свят?
Софи и Ханс Шол и Кристоф Пробст, членове на движението „Бялата роза“ – източник: United States Holocaust Memorial Museum (USHMM).
Въпреки че работи в едно от министерствата на нацистка Германия, Помзел не изпитва вина за случилото се. Тя подчертава, че е била просто секретарка, която е вършила задълженията си, без да задава излишни въпроси и без да е наясно със серията от политики, които днес наричаме Холокост. Мнозина са склонни да смятат, че Помзел и други като нея лъжат, когато твърдят, че са научили за Холокоста едва след края на войната. Във филма Помзел казва, че вярва в искреността на хората, които са убедени, че на нейно място са щели да се противопоставят на нацистите, но все пак заключава, че повечето са щели да действат като нея. От думите ѝ става ясно, че тя би се признала за виновна само и единствено ако германците от онова време носят колективна вина за извършените престъпления.
Докато работи в министерството на пропагандата, Помзел се докосва косвено до движението „Бялата роза“, чиито членове – студенти и преподаватели от Мюнхенския университет – организират мирна съпротива срещу нацистите през 1942-1943 г.. Тя разказва как е получила папката по делото срещу Софи Шол, която заедно с брат си Ханс Шол е сред лидерите на „Бялата роза“. Помзел получава заповед да остави папката в сейф, без да чете делото. Бившата секретарка на Гьобелс удържа на изкушението и днес си спомня колко удовтлетворена е била от полученото доверие и от това, че го е оправдала. През 1943 г. Софи и Ханс Шол са екзекутирани. Същата съдба сполетява и други членове на движението.
„Германски живот“ е ценен както заради интерпретацията на човек, който е своебразна част от нацисткия режим, така и заради включените оригинални кадри от войната. Тези записи са изключително тежки за гледане, камо ли за преглъщане и осмисляне. Автентичността им обаче ги преврща в крайно болезен, но безценен урок по история, който никога не трябва да забравяме. Те показват степента, до която ние, хората, може да потиснем човешкото у себе си и да се превърнем в скотове, които избиват събратята си, без да им мигне окото.
За наше огромно съжаление, действителността, която тези кадри показват, продължава да бъде актуална 70 години по-късно. Тази действителност трябва да ни накара най-накрая да проумеем, че думите не са просто низ от букви и абстрактни послания без последствия, а зародиш на всяко действие – добро или лошо. Привидно безобидни думи и действия днес могат да доведат до милиони отнети човешки животи, унищожени семейства и погубени идеали утре. Единствено от нас зависи дали речта на омразата срещу малцинства и мигранти ще продължи да бъде част от живота ни, с всичките безвъзвратни последствия, или в крайна сметка ще осъзнаем, че всички ние имаме еднакво право на достойно съществуване.
Брунхилде Помзел, източник: www.a-german-life.com
Докато осмислям „Германски живот“, се сещам за няколко литературни творби, които представят различни гледни точки към събитията в нацистка Германия. Тъй като никога не трябва да губим памет за миналото, особено за близкото минало, аз считам „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл „Дневникът на Ане Франк“ и „Доброжелателните“ на Джонатан Лител за задължителни четива. „Германски живот“ ме подсети и за романа „Той пак е тук“, чрез който авторът Тимур Вермеш показва, че въпросът не е дали човек като Хитлер може да се появи при днешните условия, а дали бихме го разпознали, когато вече е тук.
Записите от Втората световна война, включени в „Германски живот“, показват дъното, до което може да стигне човек, когато животът на Другия е загубил всякаква стойност. Ето защо тези записи съвсем естествено ме накараха да си припомня следния пасаж от „Цената на безсмислието“ на Георги Данаилов, който се загнезди в съзнанието ми веднага след като го прочетох за първи път преди няколко години. Оттогава насам постоянно се питам „Как е възможно?“, но отговорът продължава да ми убягва.
„Напоследък старателно били проучени албуми със снимки и документи, намерени в Аушвиц“, пише Данаилов, който си отиде от този свят през март тази година. „Историци и психолози се взирали в образите на облслужващите лагера немци, в стегнатия им външен вид, във веселбата им, заснета в съседство с газовите камери: усмихнати жени в униформи, хванати за ръце, готвещи се да танцуват! На изследователите било невъзможно да избегнат мъчителния въпрос, това хора ли са или чудовища? И отговорът на всички разумни наблюдатели бил: „Това са хора!”
