От няколко дни в главата ми се върти все едно и също – след един месец навършвам двадесет. Истината е, че отдавна се боя от това число. Изглежда ми някак неестествено. И все пак – толкова ли е зле, че ще пранувам първия си юбилей?
Когато бях на петнадесет, с нетърпение очаквах числото шестнадесет да почука на вратата ми. Покрай всички филми от рода на „Шестнадесет свещи“ и „Шестнадесет желания“, това число бе започнало да ми се струва някак магическо. А и в 90% от американските продукции тази възраст е най-експлоатирана – първата любов, първото напиване и още много други „първи“ неща.
През 2014 г. бях на седемнадесет. Първата ми татуировка. Чувствах се прекрасно, защото знаех, че хем съм в пубертета, хем обаче излизам от него. Нещо като това да си на две места едновременно. Като магията на Ин и Ян – говориш, чувстваш, живееш. Преди 3 години запалих и първата си цигара. Поредният ми спомен от онзи период. Също така срещнах и първата си голяма любов, колкото и банално да звучи (без да броя онези от детската градина и началното училище, естествено).
Докато пиша тези редове, едно малко гласче в главата ми направо ще взриви съзнанието ми: „Ставаш на 20, хайде, хайде, хайде!!!“. ХАЙДЕ! Гласът ми дава насоки, напътства ме. Добрата новина е, че знам какво иска да ми каже. Ако допреди няколко години игнорирах вътрешния си глас, вече не го правя.
Хайде. Хайде да започна отначало. Хайде да дам шанс на себе си да осъществя мечтите си. Хайде да се изправя срещу най-големите си страхове. Хайде да пътувам и хайде най-накрая да разбера, че животът е две неща: кратък и прекрасен.
Наистина, хората и книгите са прави – не бива да пилеем времето си. А Конфуций е направо гениален – „Видях и забравих. Чух и запомних. Преживях и разбрах“. Ето затова трябва да навърша двадесет, затова трябва да приема факта, че никога повече няма да бъда на 15, 16, 17 или 18. Защото това е в миналото. Защото трябва винаги да продължавам напред.
Едно от най-прекрасните неща е да можеш да споделиш числото 20 с любимите хора – семейство и приятели. За съжаление, повечето от втората група заминаха в чужбина, но не искам точно сега да обсъждам некадърната ни и неспособна да задържи младите хора у нас България. Не пиша за нея. Пиша, защото разбрах и друго – без значение кой ще те подкрепи в навечерието на голямото число, важното е ти да си наясно със себе си. Да си спокоен. Дори и да няма голяма торта, балони с хелий и забавно тържество, ти имаш по-важното – себе си. Цял живот ще ти се налага да живееш със своята собствена идентичност, със собствените си мисли. Затова колкото по-скоро разбереш, че ти си важният, голямото число спира да ти се струва толкова страшно.
Разбира се, не казвам, че с него не идват и някои отговорности. От 7 месеца живея в София, тъй като съм студентка в Софийския университет. Научих много неща – както за себе си, така и за живота. Да, осъдете ме – коя е тази 20-годишна, която си мисли, че разбира сложния живот? Всъщност, ако искате, дори не четете по-нататък. В действителност нямам намерение да се хваля или да пиша нещо, в което не вярвам. Просто ще кажа следното: Възрастта наистина е само едно число. Число, което не бива да се явява граница за всичко, на което сме способни. Повярвайте ми, ако някой миналата година ми беше казал, че ще живея в друг град, със съквартирант момче и че ще трябва сама да си отпушвам канала в банята, щях да му се изсмея в лицето. Но фактът си е факт.
Може и малко да се депресирам, че ставам на 20. Все пак звучи много… отговорно. Когато бях на 14, си мислех, че след 6 години ще съм постигнала много повече. Но не винаги се получава така. За добро или лошо, има причина за всяко събитие, което ни сполетява. Наречете го Бог, Вселена, карма, съдба. Или може би ние не винаги искаме това, което си мислим, че искаме. Затова смятам след един месец да отворя бутилка бира или вино (зависи от настроението ми), и просто да се насладя на това, че съм жива. Тук и сега.
