Мога да кажа, че съм имала доста на брой интервюта за работа. Била съм от страната на търсещия, а и съм представлявала работодателя. Преди няколко години обаче имах доста интересно преживяване или по-точно – странна среща с всезнаещи субекти, които може би щяха да ми предложат второ интервю.
В един студен зимен ден, в който дори имаше лека виелица, се отправих към офис в центъра на София близо до Централната минерална баня. Лесно намерих мястото – беше добре изглеждаща бизнес сграда. Представих се, изчаках както си му редът и влязох в сравнително голяма стая. Срещу мен се изправиха трима души, като всеки ми зададе по един въпрос, почти без да изкача отговора. Първият ме попита как се казвам, вторият кога се пише пълен и кратък член, а третият какво е инфлация. Дори не бях седнала на самотния стол, изправен срещу други три. Очевидна беше липсата на маса.
Честно да кажа, доста се ошашавих. Казах си името, започнах да отговарям на втория въпрос, мислейки си за третия, и съвсем се обърках. След това полетяха питания, касаещи различни аспекти на финансовата и езиковата ми култура. Да си призная, не се справих добре. Все още не се бях размразила от студа, обърках се от бързото темпо на разпита и не успях да отговоря на въпроси, които знам. Опитах се да запазя самообладание, но накрая реагирах по начина, по който реагира изплашено животно в кризисна ситуация: започнах да нападам. Попитах ги защо ме подлагат на толкова агресивно интервю, какво всъщност искат от мен и защо не изчакват поне да осмисля какво ме питат. Отчасти получих отговор на моите въпроси – казаха, че искат да видят какви са знанията ми и как бих реагирала в напрегната ситуация. Тогава този отговор ме задоволи (да не споменавам колко разочарована бях от себе си).
Забравих да кажа, че кандидатствах за стажант-редактор.
Минаха няколко години от тази случка. Сега от позицията на човек, който е работил като стажант в медия, бил е журналист, редактор, че дори и ощастливяван с титлата на главен редактор, мога да кажа, че това интервю беше неадекватно. Аз също много обичам да задавам въпроси, от които могат да се видят конкретни знания на кандидата в дадена област. Никак обаче не харесвам разхвърляността. Беше ясно, че скорострелното задаване на питания от тема в тема има за цел да види какво и колко голямо е самообладанието ми. Така обаче наистина не можеше да се прецени колко знам. Видя се колко съм объркана. Също така не смятам, че от интервюто можеше да се извлече начинът ми на поведение в реална работна среда. А това май беше една от целите. Досега не ми се е случвало да губя самообладание по време на работа, но съм изпадала в моменти, когато не знам какво да правя. В повечето случаи човек намира изход, защото знае, че всичко е истинско и няма друг начин освен да го направи. Не знам кое интервю, било то и социален експеримент, може да представи всички ситуации, с които се сблъскваме по време на работа.
Според мен всеки работодател се надява да намери най-симпатичния кандидат, с най-адекватния опит и по случайност – най-добре справилия се на тестовете за интелигентност (тук HR-ите трябва да кажат). За себе си все още не успявам да преценя какво искаше да покаже интервюто, през което минах. Или кого искаха да намерят. Ясно е, че на интервюиращите ме хора им трябваше някой толкова добър, колкото са самите те. Бяха избрали метод, чрез който да видят кой има и психиката, която според тях е подходяща. Надявам се да са намерили тези, които търсят. Мен обаче интервюто ме накара да се чувствам много глупава и неадекватна спрямо реалността на пазара на труда. Добре, че после ме взеха на друго място като стажант-редактор.
Запазвам си правото да кажа, че не съм специалист по човешки ресурси и че всичко гореописано може да е било напълно адекватен метод за изпитване на кандидата.
Снимка: Flickr
