Войната е като рулетка, никога не знаеш какво ще ти се падне, понякога нямаш време и да разбереш. Или разбираш, но вече е прекалено късно. Пропилял си всичко или теб са те пропилели.
„Грохот“ (изд. „Жанет 45“, 2017 г.) на Силвия Томова е едновременно много красив, почти вълшебен, и много болезнен разказ за случващото се в Европа в първите години на Втората световна война. Авторката не се концентрира върху мащабни военни акции или изтъкнати фигури, познати ни от часовете по история в училище. Вместо това тя пресъздава ежедневието на българи и немци в малък, но ключово разположен, български град, като се съсредоточава върху онези елементи на живота във военно време, в които прозират основните съставки на човешкото: любов, приятелство, любопитство, надежда и страх от неизвестното.
Въпреки че в по-широк план романът обхваща периода между Първата световна война и първата половина на Втората световна война, основното действие протича през март и началото на април 1941 г. в Кюстендил. Разказвачът – Валтер Шулц, който отива на фронта още преди да е завършил висшето си образование, за да помогне на родината си като санитар – е активен участник в събитията, но се намира на ниско място в йерархията на немската армия. Чрез този повествователен подход авторката скъсява границата между разказвач и читател, създавайки усещане за непосредствена близост във времето и пространството. Същевременно този избор на гледна точка ни провокира да се замислим за хилядите участници във войната, чиято мисия е била не да убиват, а да спасяват човешки животи – често за сметка на собствения си живот.
На 1 март 1941 г. в двореца Белведере във Виена министър-председателят Богдан Филов слага подписа си под документ, с който България влиза във Втората световна война на страната на Тристранния пакт, начело с нацистка Германия. По същото време елитната 12-армия на Вермахта, която предходната година участва в окупацията на Франция и към която принадлежи Валтер Шулц, преминава от Румъния в България. След кратък престой в столицата Шулц и другарите му се озовават в Кюстендил. Следващия месец прекарват в града под хълма Хисарлъка, където ритъмът на живот на местните привидно не се различава от този в годините преди войната. И така до 6 април 1941 г., когато сръбски самолети започват да бомбардират Кюстендил и покрайнините на София и посяват смърт и разруха там, където доскоро е преобладавало сравнително спокойствие, придружено от търсенето на любов по време на война.
Наред с необичайния разказвач, „Грохот“ се отличава и с любопитния прочит на факторите, които подтикват българи и немци да обединят усилия срещу Великобритания и Съветския съюз. Авторката насочва вниманието към няколко ключови прилики в мотивите и целите на България и Германия, които показват, че войната е по-скоро резултат от конкретен (крайно болезнен) исторически опит, а не просто злополучно стечение на обстоятелствата. Много българи и немци се чувстват несправедливо ощетени след Първата световна война и жадуват да видят всички свои съотечественици, обединени в една държава, и по този начин да постигнат възмездие и да осмислят саможертвата на свои близки.
Войната оставя белези върху всички, дори и върху онези, които не са я виждали в очите. Осакати ли баща ти, тя ще ламти да погълне и теб; погълне ли те, кървавата ѝ паст ще зейне и за твоите деца.
„Грохот“ ще остане в паметта ми с няколко много плътни и ярки описания на живота във военно време – с цялата болка, тъга, умора и отчаяние, но и с потребността на всеки воюващ да има приятел, с чиято подкрепа би могъл да преодолее неизбежните за всяка война безскрупулност, насилие и смърт.
Армията не е място, където човек би оцелял сам. Знаеш, че зад гърба ти има още един и още един другар, че са стотици хиляди, на чиято сила можеш да се облегнеш, да се почувстваш дори приютен, но даже тази многолика машина, този организъм с хиляди глави и туптящи в един ритъм сърца, би олекнала като перце, ако след боя до теб няма някой, комуто да се довериш. И който няма да те упрекне в слабост, ако види по лицето ти да се стича сълза.
И още:
На фронта научихме неща, които нямаше как да разберем от дебелите книги и в университетските аудитории. Знаехме, защото го бяхме виждали с очите си, че събореният от куршум може да се изправи на крака заради идея. Може да затвори очи пред прогорената по краищата рана, защото нещо много по-силно от болката трепти под кожата му. Да, всяка война в човешката история бе логично следствие от обстоятелства, само с щипка случайност, но това, което управлява боеца в невъобразимия грохот на оръдията, е напълно ирационално. Не можеш да пренебрегнеш инстинкта за самосъхранение, но освен него в душата ти бушува още нещо, много по-силно от страха да не бъдеш погубен. Нещо, което те издига далеч над инстинктите, преобръща биологичните закони даже, пребразява те само за миг. Вече не си случаен сбор от тъкани, кости и нервни импулси, не си търбух, пълен с пихтиести вътрешности, а друго, изтъкано от светлина същество, над което властват нови, съвсем различни енергии. Някои ги наричаха родина, други – справедливост, нов обществен ред, по-справедлив свят или просто кардинална промяна, тотално преображение, докато ние с Макс съвсем не бяхме убедени, че с това се изчерпва всичко. Всеки иска да изтръгне по-доброто от себе си, стреми се почти неистово да превъзмогне човешката си природа. И всички, които отричаха този безспорен в очите ни факт, бяха негодници. Не е вярно, убеждавахме се един друг, че основната тяга в тази война е чувството за неудовлетвореност, желанието за реванш и световно признание, а после и господство…
„Грохот“ е повече от специална за мен творба и заради това, че действието се развива в родния ми град. Веднъж озовал се в Кюстендил, Валтер Шулц започва да обикаля града и съвсем скоро го заобичва дотолкова, че се чуди дали след войната не би искал да живее там вместо в родния си Берлин. Очарователната атмосфера в града, сгушил се в подножието на Осоговската планина, е една от причините за силната му привързаност към това място, за което доскоро дори не е чувал. Описанията на града от онзи период, базирани на солидни проучвания, създават един романтичен, почти идиличен свят.
Градчето като че ли не беше толкова малко. Имаше две-три месарници, няколко фурни, мебелна работилница с изложени пред нея столове, маси и шкафове, кафенета, шивашко ателие, баничарница. И над всеки магазин висеше табела […] Постепенно щях да опозная толкова много и неочаквани места: железарски магазин „Мицакови“, чийто собственик помнеше руснаците, дошли да освободят града, а после и след Освобождението сам се включил в първите войни със съседите; месарницата на Ангел Дуков – ветеран от първата Балканска война, който бе закачил на видно място в магазина офицерския си кортик. А нататък следваха Давидковата фурна – с бухналите и вкусни питки; месопродавницата „Кале“ – със закачените пред нея цели агнета; кафене „Пауталия“ – с домашната лимонада и шоколадовите десерти; фотостудио „Мина“ – с портретите на видни граждани върху витрината; тенекеджийската работилница „Късмет“ – чукове, тесли, лопати и мотики; семейна пивница „Чамкория“ – телешко варено и мозък в масло; пивница и ресторант „Нова България“ – сливова ракия, агнешко печено и мелнишко вино. Баничарницата по-нататък се наричала „Сила“, защото собствениците, поколения и поколения наред, са се сражавали на фронтовете за обединението на родината. И зад всяка врата, без нито едно изключение, се криеше история.
Втората, далеч по-важна причина за привързаността на Валтер Шулц към Кюстендил се казва Екатерина – приказно красива млада дама, която немският санитар зърва за първи път в местен ресторант и на мига пада в плен на нейното очарование.
Като че ли една част от мен бе останала в ресторанта, все още бях зад онази стъклена врата, държах я отворена, а непознатото момиче всеки момент щеше да мине край мен. Виждах я как вдига изненадано очи, а след това ръката ѝ стига устните, разтеглени в свенлива усмивка. Беше като сияние, а затворех ли очи, можех да я нарисувам мислено. Аз, който едва помнех човешки лица, я виждах сякаш е пред мен – окъпана в светлина, невъзможно истинска, трептяща като да е снежинка в ръката ми миг преди да се стопи.
Срещите между двамата влюбени, описани в следващите страници, са изпълнени с такава чиста обич, желание да опознаеш човека отсреща и надежда за едно по-светло (и споделено) бъдеще, че на моменти читателят почти забравя за войната, която бушува наоколо. Тези срещи са сред най-запомнящите се сцени в „Грохот“ и носят истинска наслада на читателя сами по себе си.
В „Грохот“ Силвия Томова показва огромен разказвачески талант, майсторска смяна на ритъма на повествованието и умело боравене с богатството на българския език. Прочетете и ще се уверите сами!
