Говори ли ви нещо името Гърбино? Не? Не се притеснявайте. Надали сте единствените. Особено когато по официални данни постоянното население на сгушеното в Земенския пролом село се състои от едва двама души…
Отворих Google. Беше ми интересно какво ще открия – първите данни са от 1880 г. – населението тогава е било 217 души, а през 1934 г. е достигнало своя възход с цели 489. Същата година се е построило и читалище. Kъм 2009 г. тук постоянно живеят двама души. Към 2017 г. отдавна няма смисъл от училище и читалище, пътят е трудно проходим, черешовите дръвчета раждат малко, но Гърбино носи своята магия – в дивотията, в тишината, в задушаващата красота.
Помня селото от съвсем малка. Тогава пътят дотам ми изглеждаше безкраен – стигахме Ръждавица и свивахме по път, който оптимистично може да бъде наречен черен. Ако колата ни беше по-натоварена (най-често с буркани – празни на отиване и пълни на връщане) понякога задираше по камънаците, разпилени по пътя. Пътят се виеше нагоре, а стърчащите клончета на дърветата удряха по прозорците.
Снимка: Яна Младенова
В детството ми Гърбино беше цветове, аромати, вкусове, звуци.
Цветовете – зелено и червено. Ширналата се трева и алените макове. Дядо ме научи да правя човечета от тях – с рокли, образувани от цветчетата. Сядах на каменните стълби, водещи към нашата си къща на номер тринадесет и разигравах сценарии с несекващо въображение.
Ароматите – на билки. Мащерка, бял равнец и жълт кантарион. Баба, запретната с тежка тъкана престилка, препасана, така, че да служи за торба, береше и ги сушеше за чай. Като дете мразех да го пия, свързвах го с болести и зачервено гърло. Сега с тъга гледам пакетчетата купешки чай и мечтая за гърбинските аромати.
Снимка: Яна Младенова
Вкусовете – на череши. Ранната беше горе в двора, а надолу бяха късните – тъмночервени и сладки.
Звуците – молебен за дъжд, който баба припяваше, когато сушата беше продължила с дни. „Дай, Боже, дъжд, вай дудуле…“.
Имаше режим на водата. Всяка вечер в 19.00 ч. се подготвяхме – дядо Асен в старата къща на прабаба ми Стана, а аз и баба – при нашата градина. Въоръжена с маркуч баба подтичваше между редовете и поливаше чевръсто доматите, пипера, магданоза. Нареждаше припряно и хокаше ту мен, ту дядо, а ние тайно се подхилквахме един на друг.
Магазин нямаше. Всяка сряда в центъра на селото, от другата страна на долчинката, идваше бусче, натоварено с поръчани продукти – брашно, ориз, захар, яйца, кисело мляко, сухи пасти. Ставахме рано-рано – аз, с огромно усилие, а баба ме чакаше вече свежа, разбудена, подготвила тояжка, с която да пъдя насекомите из високата трева. Нахлупваше ми шапка, връчваше ми платнена торбичка и поемахме по неравната пътека. Обожавах тези среди.
Дядо Асен винаги оставяше сухите пасти за мен и ядеше попара с хляб. Тогава дори не го осъзнавах, но ако можех, сега щях да му купя всички сухи пасти на света. Помня го – набръчкан и леко прегърбен, рецитираше ми стихове и ми разказваше истории. Неговите – ведри и оптимистични, докато баба винаги говореше за „дяволетата“ и ме плашеше.
Снимка: Яна Младенова
На Гърбино лягаме рано и заспиването ми винаги е трудно (малко се страхувах и от „дяволетата“ и от скорпионите, които обикаляха денем). За да се приспя, броя персонажите на картините, закачени по стените. Почти като броенето на овце е и ги знам наизуст – на паното до леглото ми 6 котета стояха в кошница, а две си играеха с топка прежда пред нея.
Когато, след седмица-две на село, мама и тати дойдат да ме вземат, настъпва уикенд на трескаво бране на череши. Аз съм кацнала в короната на дървото, като най-лекичка, а малките ми пръстчета обират черешите на принципа „едно за кошницата, две за мен“. Не съм особено продуктивна за разлика от баба, която почти е автоматизирала движенията си – с куката дърпа клоните към себе си и бързо покрива дъното на плетената кошница, облицовано със стари вестници.
Със същата сръчност берем диви ягоди, а баба ми е връчила едно малко ножче, с което да чистя листенцата им и да ги подготвям за сладко. Сладко правим и от черешите, а костилките махаме с кламер.
Снимка: Яна Младенова
Цветове, аромати, вкусове, звуци населяват Гърбино на моите спомени.
Гърбино от моята реалност е различно.
Дворът е покрит с бурени и трева, стигаща глезените. Печката отдавна липсва, а по рамката на вратата има следи от опити да бъде разбита. Черешовите дървета, и ранните, и късните, не раждат много – няма кой да ги пръска и да се грижи за тях. До вратата виси букетче билки, сушени преди години, когато баба за последно беше тук. Как бих пила сега от онзи чай, който толкова мразех. На етажерката са старите ни детски обувки, ковани ножици и списание „Пчеларство” от 1977-ма. Шапка, направена от вестник, куки и плетени кошници. Не можем да влезем във вътрешността на къщата (ключовете са си отишли заедно с баба). Не мога да си спомня ясно персонажите на картините. Котетата, да, тях помня… но кои ли бяха другите? Оставаме в мъничкото коридорче. Посбутваме се. Спомени и липса, и красота до просълзяване ще живеят отсега нататък на номер тринадесет. Гърбино, благодаря ти.
