Като човек на думите, прочел и изписал десетки истории, все още се възхищавам искрено на способността една емоция да бъде разказана с други изразни средства.
Днес ви срещам с един артист, който успява да улови и предаде моменти, да създаде спомени, картини и усещания, запечатвайки през фотографски обектив.
Запознах се с Дамян Хаджииванов на събитие, на което той просто се появи и предложи да снима, напълно доброволно. Когато в последствие видях кадрите му, те ми разказаха истории, които самата аз не бях успяла да уловя по време на реалното мероприятие. Обективът му беше запазил емоции, които откровено ме впечатлиха: усмивка, скрита в нечий поглед, зараждащ се смях, все още неразлял се от гърлото, очи, проблясващи с любопитство, ръце, миг преди да се докоснат.
Съвсем наскоро, на 23 юни, в художествена галерия „Петко Чурчулиев“, беше откриването на първата му самостоятелна изложба – „Маски? I“. Събитието е с благотворителен характер и средствата от продажбите на творбите са предназначени за каузата „Да помогнем на Иван!“. Можете да посетите изложбата до 26. август, така че не губете време!
Стига, обаче, с моите думи. Защо Димитровград, как един дипломиран ядрен инженер се превръща в професионален фотограф и какво е специалното в черно-белите портрети ни разказва Дамян.
Това е първата ти самостоятелна изложба? Защо се случва чак сега?
Дамян: Харесва ми това „чак“ във въпроса ти! Предполагам трябваше по-рано да я случа. Да си кажа направо, българската дума „изложба“ не ми харесва. „Излагането“ има и едно негативно тълкуване, по нашенски. Правя веднага аналогия с българската дума „седалище“ и английската „headquarters”, сиреч мястото, където в една фирма се вземат решенията. Та и в случая, английската дума “exhibition”, която е в превод „показване“ ми приляга повече. Исках да покажа повече от това, което ми се върти в главата от известно време и което е отражение в някаква степен на самия мен.
Избрал си Димитровград за нейното провеждане, каква беше причината?
Дамян: Димитровград, българския, не сръбския или руския 😛 е това специално място, в което за първи път имах досег до магията на тази „кутия“ на времето, фотографията. Тук ще отговоря и на „чак“ частта от първия ти въпрос: житействането ми като фотограф или както е модерно сега да се казва, визуален артист, тръгна от Града на мечтите, затова и търпеливо изчаках да бъда поканен от градската художествена галерия „П. Чурчулиев“ и бях щастлив, когато миналата година получих лично покана от Тони Станчева, куратор на галерията.
Фотографията ли е първата ти истинска любов?
Дамян: Като се замисля, всъщност не! Няколко години преди нея вече бях в обятията на музиката, започнах да свиря на китара. Уроци, практика, солфежи – класиката в жанра. В онези години се опитваха да ни бутат в калъпа на „всестранно развитите личности“, което за едно дете всъщност е интересно, до известно време.
Кога направи първата си професионална снимка. Какво беше усещането и каква беше снимката?
Дамян: Това е много интересен момент. Ако приемем, че професионална е фотография, за която се получава заплащане, то се оказва, че съм започнал да работя професионално доста преди любимото изкуство да „влезе“ в трудовата ми книжка. 😉 Може би не най-първата, но си спомням за един игрив жираф във Валенсия, който леко ме стресна с любопитната си изплезена физиономия, но не чак толкова, че да не успея да го изпапарача.
От ядрена енергетика до фотография… как се случи този преход през годините?
Дамян: Житейската ми река всъщност протече през музика, химия, физика, електроника, програмиране, мениджмънт, като ядрената енергетика беше един непланиран и интересен за изследване остров за няколко години, а в момента, когато цифровата фотография достигна необходимото за мен качество, всичко си дойде на мястото, обединено по един перфектен начин.
Наричаш се експериментатор със светлина, с какво друго експериментираш?
Дамян: Идеи, идеи, идеи. Не обичам да повтарям нещата, които са „излезли“ от други творци. Когато нещо ми хареса толкова много, че да искам да е било мое, вкарвам нещо от себе си, добавям още елементи, комбинирам с друга моя идея и се получава нещо ново! Разбира се, не винаги е нещо по-добро, но пък от опит знам, че от 10 изпробвани идеи, 9 пропадат, за да се получи нещо наистина хубаво от последната.
Какви истории разказват снимките ти?
Дамян: Ох, прекрасен въпрос! Искам всичките ми фотографии да разказват истории. Въобще не е лесно и в това отношение имам още много да уча. Мисля, че е най-лесно да предам моите лични истории. А емоциите… Понякога е доста по-трудно да ги предадеш чрез кадрите си. Това е и една от причините да изследвам точно тях, човешките емоции, в тази първа моя самостоятелна изложба.
Повече спонтанни или повече планирани са кадрите ти?
Дамян: Това са определено творчески периоди. В момента предпочитам да улавям спонтанността и да бъда изненадан от случайните ситуации, в които попадам. Не че има нещо случайно в нашата вселена. Просто ние хората, обикновено не може да видим всички детайли от „голямата картинка“.
Фотограф къща храни ли в България?
Дамян: Според къщата и според храната. 😊 Хайвер не съм ял скоро, а шампанско… всъщност имам една бутилка, която ми подариха приятели вечерта по време на откриването на изложбата. Иначе сериозно – освен ако не работиш на заплата за някое новинарско издание или онлайн магазин или списание, в работата, съответно доходите на фотографа няма никаква повторяемост, планируемост и предсказуемост. Точно както е положението и на артистите от всички други изкуства, с които съм разговарял. Малко черен хумор – когато звънях да каня приятели за откриването, един от тях ми зададе много странен въпрос, „Какво се носи на откриване на изложба“. Моят отговор, след кратко замисляне, беше: „Като виждам какво е нивото на културата в България, свари малко жито, пали свещите и идвай!“. За съжаление, фотографии като краен продукт се купуват малко в България, а цените са често на порядък по-ниски от тези извън страната. Иначе българите имаме големи сърца, вече изгубих броя на кадрите, за които хора са давали големи суми, с благотворителна цел.
Повечето ти последни фотографии са черно-бели, защо?
Дамян: В изложбата ми всички фотографии са черно-бели. И всяка от тях е близък план на лицето на артист от различно изкуство. С риск да прозвучи като клише, докато цветните портрети подчертават външното, моето усещане е, че черно-бялото подчертава емоцията, а оттам и помага за разкриването на душата на модела. Както и на фотографа, всеки портрет е гледна точка!
Имаш ли си фотограф кумир, на когото се възхищаваш?
Дамян: Възхищавам на работата на много фотографи, български и чужди, но нямам идоли и кумири. Това, към което просто се стремя е днес да съм по-добър артист от вчера. Трудна задача като цяло!
Кой е кадърът, който мечтаеш да направиш?
Дамян: Не знам… 😊 Казано философски, искам да направя такъв кадър, който да не може да бъде свален от стената, а при пожар да е едно от нещата, които вземаш преди да избягаш навън.
Заставал ли си пред обектива вместо зад него? (ако да, комфортно ли ти беше?)
Дамян: Да! За мен е еднакво приятно да бъда и в двете роли. Вярвам, че добрите портретни фотографи се чувстват еднакво добре и от двете страни на барикадата. Нали, за да накараш някой да направи нещо, трябва и ти самия да можеш да го направиш?
Според теб какво е необходимо, за да бъдеш добър фотограф?
Дамян: Както във всяка професия – да искаш да се развиваш, да си по-добър, да се опитваш да правиш това, което ти се струва невъзможно и да се предизвикваш. Да не спираш на едно място за дълго.
Какъв съвет би дал на начинаещите фотографи?
Дамян: Не обичам да давам непоискани съвети, но за да отговоря на въпроса ти… Фото техниката, с която снимаме, е просто един инструмент. Да, чудесно е, а според мен и задължително, да познаваме добре този инструмент и да искаме все по-нов и мощен такъв, но е още по-добре да разберем какво точно искаме да кажем на хората. Не ми е много гот, че почти всички консултации и съвети, за които ме търсят в България, са производни на „Какъв апарат да си взема?“ и „Предлагат ми много изгоден обектив, какво да правя?“. На този етап от развитието ми съм убеден, че трябва да ползваме инструменти, които ни позволяват да изпълним целта си. Та, в този ред на мисли, ще е много по-яко, ако се фокусираме над идеите първо, а после, като следствие, над изразните средства и материалната част на фотографията и да поставим коня пред каруцата, за тръгнем напред. 😉
И тъй като нито моите думи, нито тези на Дамян все пак са способни и наполовина да предадат усещането, което снимките успяват, ви оставям да надникнете в кадрите му на неговия сайт , както и тук.