Скъпи читателю,
По витрините на книжарниците сигурно често съзираш една книга, чиято корица е вплела зноя на лятото и топлината на шарения преход към есен, студения зеленикав цвят на изсъхващите като човешко сърце треви и огнените като застинала във вечността обич цветя.
Като килим, изтъкан от душата.
Вземи я. Вземи я и я отнеси със себе си у дома. Или на някоя пейка, тихо местенце. Попътувай с нея. Където и да си, тя ще се превърне в твоя хралупа, в огнище и ще свие гнездо някъде в гръдта ти.
Докато четеш, може да те заболи. Може би сълзи ще пропълзят тихо по страните ти. Може би ще се заслушаш в диханието на вятъра и трепета на дъжда, в бурята, която ще се разрази в душата ти и която само сълзите ще могат да потушат.
Не знам какво ти, читателю, ще откриеш в тази съкровищница, наречена „Да живееш нататък“. Не знам дали и ти ще усетиш искриците надежда, чистата топлина на доброто и зенита на чувствата в думите на Нарине Абгарян, чието перо рисува душата и нейните рани с разбирането на мъдрец и простотата на дете. Не знам. Но знам това:
…смъртта убива. Очевидно, но не. Смъртта на човек не може да убие любовта към него, но може да убие човекът, който обича. Не, той няма да спре да съществува, но ще спре да живее. След време плътта му ще е цяла, но душата му ще е като изгнил орех с черупка по-здрава от желязо и само нея ще показва на другите. И ще си помага с тази черупка, ще се усмихва с тази черупка, ще съществува в очите на другите с тази черупка. Но него вече го няма.
…прошката е голямата сила на този свят. Особено когато загубиш дете. Да простиш не значи да се примириш, не значи, че болката си отива. Прошката е знание, че нямаш власт над всеки и всичко, че не си всесилен, че си човек и вината е грозно чудовище, което може би ще погуби виновния, но със сигурност ще погуби теб.
…сърцевината на любовта е в грижата – дали ще сготвиш, ще ушиеш нещо, ще целунеш за лека нощ, ще изкъпеш, ще закараш донякъде, ще отидеш на война – любовта не е към конкретен човек, към конкретна личност. Ти си любов, когато я даваш. Кой, какво и как я взима не е важно.
…“трябва да се живее“… но е трудно. Да живееш нататък изисква бездънна река от вяра, в която всяко утро трябва се покръстиш. Да живееш нататък изисква да сдъвкваш всяко топче от броеницата на времето, докато свикнеш с болката. Да живееш нататък изисква, но и дава – дава надежда. Дава любов. Дава мъдрост. Да живееш нататък означава да възкръснеш след всеки спомен, в който умираш отново заедно с майка си, с баща си, с братята и сестрите си, с любимия човек, с отрочето, с внука, с ангела хранител, който те е приютил… Да живееш нататък е признание, че животът е случайност от избори, плетеница от съдби. Да живееш нататък е да преглътнеш залъка от любимата гата на любимия човек и да не заплачеш. Защото знаеш, че светът не е най-доброто място, но вярваш, че той или тя е там някъде и е добре. И живееш нататък с надеждата, че може би някъде, някога пак ще прегърнеш този любим човек. А нима една прегръдка не е достатъчна причина да живееш нататък?
