Да пътуваш сам е изкуство. Модерно, вероятно: ту цветно, ту черно-бяло, понякога с много объркващи форми, понякога с идеална хармония. Понякога е несигурно и те кара да се чудиш „Това за мен ли е, не е ли за мен, може би не съм такъв тип човек.“ Друг път, обаче, те приласкава с чара на своята свобода и независимост, с неочакваната си смелост, с изненадващите си обрати.
Да пътуваш сам понякога е изглежда самотно. Но понякога именно това те води до най-затрогващите и интересни истории.
Нека да си поговорим. За Рим. В Рим… С Рим! За да ви разкажа как сред няколко ненадейни разговора в Рим успях сякаш да си поговоря със самия град.
Campo dei fiori (Площадът на цветята), най-известният пазар в Рим, от рано е пълен с живот. Сергиите са подредени от изгрев слънце, докато туристите все още на са си и помислили за събуждане. Когато доближавам площада, първо ме лъхва не аромат на цветя, макар и десетки кофи, пълни с вода, да приютяват в себе си букети. Подушвам…сирена! От едната ми страна, зад тесгях, на който вече се подпират няколко възрастни двойки туристи, побелял мъж отрязва малко парченце от една от многообразието от пити. Някои със златисти корички и тъмножълт цвят, твърди, с дупки, или меки, нежни и кремообразни. Пекорино, грана падано, пармиджано реджано. Всяко със своята специфика, гъделичкаща обонянието и предизвикваща слюноотделяне. Дочувам хрупане и забелязвам, че стратегически в близост до сирената могат да бъдат опитани крекери с различни видове песто или с няколко капки зехтин и чесън. Предпочитам да пропусна последния (поне не и в 9 сутринта) и обръщам глава към плодовете и зеленчуците. При тях се е настанила есента. Подредени в няколко дървени касеки лежат зелени кръгли тикви и бледо оранжеви „цигулки“, царевици с тук-таме по-тъмни зърна, сгушени между златистите, кошници, пълни с небелени кестени. От дървените греди на тавана висят сушени червени чушки, глави чесън и букети с билки. Последните леко се поклащат над металната везна, в момента закотвена на нулата. Подбирам няколко чепки бяло грозде, за да я поразмърдам.
Снимка: Яна Младенова
Около мен продавачите гледат да примамят всеки за секунда спрял се турист с предложение да опита парченце от това или глътка от онова… Истинският чар на пазара, обаче, е другаде. В местните. Върху ръката ми, нежно обгърнала гроздето, се докосва тази на побелял дядо. Застанал е до мен с малката си внучка и й избира круша. Усмихва се и ми сочи към друг вид грозде. Намига и ми доверява, че е много по-сладко, купувал го редовно. Доверявам му се и подавам чепката грозде и на малкото момиченце до него. Двете го вкусваме едновременно и съзаклятнически се радваме на сладостта. През това време очите ми обхождат пазара и вече не се спират на туристите, а търсят именно местните – възрастната дама зад един от щандоветем заела се да почиства наръч от спанак, отделяйки листата в престилката си; дядо, дялкащ съсредоточено някаква дървена фигурка с ножчето си; младо момиче, избиращо си билки за чай. Именно те са онези, които те карат да усетиш града в целия му ритъм и да си поговориш с него като с истински довереник, разкриващ ти своите тайни.
***
Сред всички зелени знаменца в Google maps, отбелязващи къде искам да отида, има едно, което гласи „Open Bookstore”. В няколко дървени касетки пред книжарницата има сложени книги с цени 3-5-7 евро, както на италиански, така и на английски. Прекрачвам прага и скачам в друга реалност. Тихо е, макар в малкото помещение да сме поне 7-8 души. Всички мълчаливо, с неизказан синхрон правим опознавателни кръгчета около книгите. Моят поглед, обаче, като на човек, толкова пишещ, колкото и четящ, се спират първо не на книга, а на тетрадка, поставена в близост до касата. Мъничка, напомняща на блокчетата с цветни листи от детските ми години. С оранжева, леко груба корица и разноцветна сърцевина от рециклирана хартия. Погалвам я, зачудвам се. Поглеждам цената. 5 евро. Зачудвам се отново. Оставям я и правя още няколко кръгчета из книжарницата и още вървейки, разбирам, че съм решила. Връщам се до касата и взимам тетрадката в длани. Усещам я моя – предстои й да бъде цялата изписана.
- Взимам тази. – изричам, а отсреща ме посреща погледът на продавача, пълен с интелект, симпатия и разбиране на едно много по-дълбоко ниво.
- Днес цената й е не е 5 евро. За пишещи хора днес е 3. – казва ми с усмивка, а първите редове, които изписвам върху цветните листи са именно тази история.
***
Преминавайки по моста, водещ към замъка Сан Анджело, се стремя да не обръщам внимание на глутницата търговци, поставили стоки от двете ми страни – очила и чанти, магнитчета, картички, детски играчки…а дори и нещо да липсва, съм убедена, че биха го принтирали, за да го намерят срещу скромна сума. Пред едно щандче с дървени букви, обаче, дочувам „София, София, България“. Спирам и се усмихвам. Двойка са, възрастни и побелели, и мъжът улавя погледа ми.
– Чух София и се спрях. – обяснявам с още по-широка усмивка. Отсреща ми се отговаря с подобна – искрена, позитивна и стопляща. Заговаряме се и разменяме съвети за бъдещите им пътувания из Италия, разказват ми и за дъщеря си, която, оказва се, е завършила моята специалност в университета. Става ми уютно, с усещане за вкъщи. Не са от София, а от Разград, но не това е важното. Домашното усещане не е породено от града, народността или дори езика. Породено е от топлото отношение. Осъзнавам го, заговаряйки се с група испански музиканти. Привличаха вниманието на всички по пешеходната алея, водеща към Ватикана. В първия момент, когато дочух музика, реших, че са улични артисти. Докато не се доближих. Бяха облечени в черни традиционни одежди с нашивки и ленти с испанското знаме. Средната им възраст беше около 68. Част от тях свиреха, повечето пееха, но най-голямата група се беше събрала пред бара и вдигаше шумни (разбира се, поиспанскому), наздравици. Снимам ги и някак естествено се заговаряме. Дошли са да свирят на папата предния ден, а днес просто разпускат, „както си се вижда“, допълва през смях Антонио. След около десетина минути вече имах чаша бира и в своята ръка и покана от Антонио, Мигел и Хави да ги посетя съответно на Канарските острови, в Малага и във Валенсия. Да… да пътуваш сам е изкуство. А да се чувстваш вкъщи дори и на път си е направо друго ниво на изживяване.
Снимка: Яна Младенова
***
Всички знаем, че в Италия се пие много кафе. Аз, разбира се, не разчупвам стереотипа. Някъде из уличките на квартала Трастевере, търся къде да изпия четвъртото за деня. Барът, който привлича вниманието ми, е силно казано бар. Повече напомня на някое квартално кафене, което само местните биха избрали, защото с барманката се познават от години. Е, аз не я познавам, но тя пее на висок глас и слуша хубава музика. Не ми е нужно повече, за да реша. Най-точното определение за обстановката е „битова“. Два хладилника – един на Carslberg и един на Birra Morreti, клатушкащ се вентилатор на тавана, пластмасови маси, джага. Две баби са седнали отпред и клюкарят преминаващите хора, мъж на средна възраст пие грамадна халба светла бира, а барманката ме посреща с „Ciao, bella” („Здравей, хубавице“). За момент си помислям, че това обръщение е изпълнило ситуацията с възможно най-голямо очарование, докато по радиото не се чува: „I got sunshine, in a cloudy day…”. Барманката в миг запява с ужасния акцент на италианка, говореща английски. Едно дванадесетгодишно хлапе, което снове около бара, подпява с нея, но тя не го оставя просто така. Хваща го за ръка и го завърта в танц, а фалшивото й пеене се разнася из улиците на Трастевере.
ПП. Името й беше Джина, а кафето ми (силно и без захар) беше най-сладкото кафе в Италия.
Да, да пътуваш сам наистина е изкуство. Отваря очите ти за красотата на света и ти позволява да се потопиш в нея, да усетиш мястото, да му говориш и да изслушаш историите, които има да ти разкаже… И, може би, да ги запечаташ на страниците на някоя малка цветна тетрадка, купена из магическите улици на някой град-разказвач.
