Билет след билет,
летище след летище,
самолет след самолет
се превръщат
все повече и повече
в бездомници,
в бездомници
Аз сякаш не съм в Мюнхен, под тези звезди силно го чувствам като Созопол. Тряскам вратата, минавам през тесния коридор, обхождам тъмната градина и намигам на котката за чао. Спускам се по улица „Стара планина“ и стигам до морето. Тук, до чайките, са събрани моите изминали животи. Един неочакван влак идва и ме отвежда далеч от тях в непозната посока. Аз пак съм в Мюнхен сред всичките му лалета и говоря на някакъв друг език. Представлявам просто пространство, а Градът на луната ме изпълва. С червената ми лятна рокля не сме сигурни – последно Мюнхен или Созопол е пред нас…
Къде съм аз? Коя съм аз? Мама понякога ми казва, че се държа като немкиня. Винаги ѝ отговарям, че греши, а после произнасям някоя дума леко по-така или подреждам изреченията си по един по-чужд начин.
Често се говори за различните поколения и проблемите, пред които всяко едно е трябвало да се изправи. Според мен проблемът на нашето е емиграцията. Изтичането на мозъци. Това пречи не само на държавата, но и на нас, изгубените деца на Европа, които печелят светове, но губят вселени. Защо не може всички хора, които познавам, просто да се съберат в един аквариум и никога да не го напускат? Знам, че този живот сама си го избрах и исках тази огромна промяна. Не съжалявам ни най-малко за това свое решение, но не съм готова за същата трансформация, когато завърша университет. Не мога да понеса напускането на още едно място, което обичам, и разделите с още едни топли приятели, които обичам.
Знаете ли колко от българските деца се връщат? Да, някои, но не достатъчно. Повечето след време се чувстват отречени от собствената си държава и не могат да се интегрират в своя първоначален свят. Говорила съм с такива хора. Те намират за по-лесно просто да си останат в чужбина, да се влюбят в някой чужденец и да се интегрират в едно ново себе си. А и защо не? Страх ме е, ако се върна, да не се разочаровам жестоко от България. Сега за мен тя е просто един земен рай, за който копнея… където оставям сърцето си… Няма ли да е тъжно да се прибера и да счупя тази представа на малки парчета? А ако се върна и съм по-щастлива от всякога?
Не мога да се разбера – хората около мен си живеят живота, а аз само мрънкам за морето. Всъщност морето е моята метафора за България. Но това мое недоволство е като да се преместиш от Варна в Шумен и да киселееш постоянно колко ти липсват корабите. Смешно, нали?
А всъщност аз съм от щастливите емигранти. На мен тук ми допада и когато съм далеч от Мюнхен и видя лале, ми става тъжно за моя втори дом, изпълнен с романтика. Обожавам как реката вечер се спуска измежду групите от млади щастливци, а лятото ни обгражда и въздухът е целият звезди…
Когато бях на 19, се преместих от Морската столица в Баварската. Бях цялата изпълнена с енергия, нямаше нищо невъзможно, бях готова за живота с главно „Ж“ и толкова жива! За четири години изживях повече, отколкото в България за 19 години. Показа ми се, че нещата не са черни или бели. В началото ми беше много трудно – бягах в гората до нас и не исках да се прибера в стаята си, защото там имах уговорена среща с действителността. Най-хубаво е да бягаш двадесет километра, докато не можеш да си кажеш името дори и не знаеш кой си или къде си.
Понякога ме е страх от твърде неясното бъдеще, което се крепи сякаш на няколко клечки за зъби. Ами ако остана тук и моите деца наричат България „урлауб“, говорят развален български (а и никой няма да ги вини, просто ще посещават немско училище)? Та те няма да имат чисто съзнание на българи, независимо как ще ги възпитам!
Една от най-добрите ми приятелки е дете на света. Живяла е в три държави – Германия, Хърватия и Япония. Тя няма отговор на въпроса „Амааа, къде е вкъщи?“ И докато аз откривам повече прилики между мен и майка ѝ, тя не може да разбере защо аз постоянно мрънкам за България, а майка ѝ така старателно се опитва да се завърне след толкова години в Хърватия, нейната истинска родина.
Може би да си дете на света трябва да бъде възпитавано от самото начало. Искам да водя живот на номад. Да обикалям, да си пиша разни книги, но накрая винаги да се връщам в България и да принадлежа там.
Защото няма нищо по-хубаво от това да си номад в световен мащаб и нищо по-лошо от това да си номад в сърцето си.
