Ако ние, поколението на 80-те и 90-те години на миналия век, сме децата на демокрацията, то нашите родители са онези, другите деца – децата на социализма. И ако ние знаем какво е чавдарче и пионерче само от соцфилмите, то те са израснали на снимачната площадка.
Аз, като дете на демокрацията, съм свободна да знам всичко, което ме интересува. А какъв е бил животът по времето на социализма и с какви ценности са растяли хората тогава, е нещо, което бих искала да знам. И съвсем логично и демократично реших да се информирам по въпроса от едно дете на социализма, от един родител. От моя родител.
Как живяха децата по времето на соца? Запознайте се с гледната точка на Дарин Цанков:
Замисляли ли сте се защо сте се появили на тази планета? Отговорът е: За да научите нещо (сегашната образователна система няма нищо общо с този вид уроци).
А защо сте се родили точно на тази територия, наричана България? Отговорът е: За да го научите по по-трудния начин.
А кое е това нещо, което трябва да се научи? Отговорът е: Трябва да помагаш на по-слабия (не само във физически смисъл).
Тази помощ обаче има едно условие. А то е да не чакаш благодарност. Повечето от нас, българите, живеем с убеждението, че някой друг е „длъжен” да им помага, когато имат нужда. И когато някой ден действително това се случи, те го приемат за нещо нормално, дори недостатъчно. Затова човешката взаимопомощ – тази чистата, необвързващата, по нашите земи граничи с естествения мазохизъм, особено ако я давате повече от един път. Но именно затова ние сме тук и сега – да помагаме и всеки път да надрастваме разочарованието, че не сме получили очакваната благодарност.
Ако се интересувате как стигнах до този извод – ето моята история:
Появявам се „на бял свят” преди 55 години в семейство на учители. Поради голямата им „ангажираност” първите седем години прекарвам повече време с баба ми (случайно или не, тя също израства в семейство на учители). Защо го подчертавам? Защото в тази прецакана държава най-прецаканата професия е тази на учителя и това не е случайно. Едно време, когато сме искали да заприличаме на държава, попът и даскалът в едно село са мерилото за авторитет, истина и родова памет. Запитайте: Сега защо не е така? Кога в България нещата ще се организират по такъв начин, че учителите да се ценят и да им се заплаща според приноса, който те внасят в обществото? Кога ще започне програма за истинско образование, даващо отговор на въпроса какво означава да си човешко същество? Докога изгубилият мача боксьор в тежка категория за няколко минути ще получава повече пари, отколкото един учител за цял живот?
През цялото време на обучение (от 1-и до 11-и клас) ученическата униформа е задължителна, както и „добрият“ външен вид. За целта се правят постоянни проверки на входа на училището, а понякога и по класните стаи. „Нередовните” се отстраняват от учебни занимания, докато се приведат в установения от правилника вид. За това време им се водят отсъствия. Няма да коментирам учебния процес и получаваните оценки, а т.нар. провинения. За провинение учениците се наказват физически (подстригване „нула” номер за момчетата и „първи” номер за момичетата) и психически (намаляване на поведението, което по това време е неотделима част от успеха).
Провинения обикновено са тези действия на ученика, които „уронват престижа” на други хора – учители, родители, случайни граждани. За провинение се смята и употребата на цигари или алкохол. При системни провинения ученикът задължително се премества: първо в друг клас на същото училище, после в друго училище в същия град и накрая – в трудово-поправително училище някъде из страната. При настъпило провинение технологията е следната: Провинилият се ученик е изправен пред класа да даде обяснение в присъствието на класния ръководител. Във всеки клас има ученически съвет (в рамките на задължителната комсомолска организация).
След обяснението в стаята остават учителят и ученическият съвет. Учителят предлага наказание, а ученическият съвет гласува. В общия случай няма противоречия и протоколът се носи на директора, който окончателно решава съдбата на ученика. Тъй като системата по това време е съвсем слабо корумпирана, този модел действа в продължение на години и превръща „рецидивистите” в социални аутсайдери още преди да навършат 20 години.
Изключения в модела се правят за децата на „активните борци”, но това неминуемо рефлектира върху самите тях, тъй като планът им за кариерно развитие се проваля (ако не са достатъчно високо в йерархията).
Спирам се по-подробно на този аспект от обучението при социализма заради следния случай: на някое от обсъжданията за наказание на един от съучениците ми в 10-ти клас, аз, в качеството си на някакъв фактор от страна на ученическия комитет, се изказвам в негова защита – факт, който напълно забравям, но 22 години след това ми е припомнен от същия този човек, който застава до мен в един изключително труден и деликатен момент от моя живот.
Средното образование и тогава завършва с абитуриентски бал. Идеята е същата, само че ги няма лимузините, свирките, фойерверките. Поради малкото на брой подходящи за целта места, ученици от няколко учебни заведения празнуват заедно. Официалното облекло е задължително, а цялото събитие – доста весело, защото почти всички момичета слагат грим (а момчетата – костюми) за първи път в живота си…
