Началото на юни. Слънчевите лъчи стремглаво си пробиват път между клоните на дърветата. Лятото постепенно се промъква през прозореца на стаята, където обичате да пиете сутрешното си кафе. Топлина и синьо-зелени пейзажи ви обгръщат отвсякъде. Тялото ви се чувства по-живо от всякога. Сърцето ви се усмихва. Дошъл е онзи период от годината, когато душата ви се рее като птица, която неотдавна е напуснала сиво-студената си клетка. Блажено време, което може да стане още по-блажено с хубава книга, сътворена не просто от изключително талантлив писател, а от Човек.
Ако откривате себе си в горното описание, отидете до най-близката книжарница и си подарете „Дзен в изкуството да пишеш“ („Сиела“, 2017 г.) на Рей Бредбъри.
Претворен на български език от Христо Димитров под редакцията на Невена Дишлиева-Кръстева, сборникът включва 12 есета, в които един от най-обичаните майстори на научна фантастика в историята се връща към ключови моменти от своя живот, описва израстването си като писател и разкрива рецептата си за успех в създаването на светове върху белия лист, която в голям степен е приложима за всяка една област от живота.
„Дзен в изкуството да пишеш“ съвсем спокойно можеше да носи заглавието „Дзен в изкуството да живееш“. Въпреки че засягат различни теми и въпреки че са писани в продължение на няколко десетилетия, есетата в сборника образуват едно цяло, обединено от съставките на един пълноценен живот: любов, страст и вдъхновение.
„[А]ко пишете без жар, без увлечение, без любов, без да се забавлявате, вие сте писател само наполовина. Това означава, че сте толкова ангажирани да следите комерсиалния пазар или да надавате ухо за авангардното си обкръжение, че не сте себе си. Дори не се познавате. Един писател трябва да бъде преди всичко въодушевен. Да е кълбо от ентусиазъм и трескава енергия. Без тази страст може просто да бере праскови или да копае канавки. Бог ми е свидетел, че би било по-полезно за здравето му.“
Чрез тези есета Бредбъри, познат на десетки милиони читатели по цял свят с романите си „451 градуса по Фаренхайт“, „Вино от глухарчета“ и „Марсиански хроники“, ни показва колко лесно може да бъде всичко, когато не мислим прекалено много, доверяваме се на инстинктите си и правим неща, които ни позволяват да опознаем себе си в дълбочина, докато се радваме на всяко вдишване и издишване. Слушайте вътрешния си глас, съветва ни Бредбъри, пуснете въображението си на паша, не се притеснявайте от грешки и неуспехи, започвайте деня си с усмивка и насочете цялата си енергия и любов към дейности, в които се чувствате в свои води – точно както той се е отнасял към писането.
„Опит. Труд. Това са двете страни на монетата, а когато я подхвърлите и тя се завърти, те не са нито опит, нито труд, а откровение. Заради оптическата илюзия ви се струва, че монетата е кръгла, сферична, ярка, въртящо се кълбо на живота. Това е моментът, когато люлеещият се стол на верандата проскърцва и се чува глас. Всички затаяват дъх. Гласът се надига и затихва. Баща ви разказва за отминали години. Устните му мълвят, дъхът му придава плът на призрак. Подсъзнателното търка очи, сякаш ще заплаче. Музата се прокрадва в храстите под верандата, а момчетата, които се събират през лятото, се излягат на ливадата и слушат. Думите се превръщат в поезия, която не притеснява никого, тъй като никой не е мислил да я нарече така. Моментът съдържа време, любов и история.“
Докато препускате през тези есета бисери, които хвърлят светлина върху основни житейски въпроси ненатрапчиво и на достъпен и омаен език, ще научите повече за историята на най-популярните творби на Бредбъри, ще проследите превръщането на малкия Рей, който обожава панаири, циркове, динозаври и (космически) пътешествия, в големия писател, който… обожава панаири, циркове, динозаври и (космически) пътешествия и успява да запази човечността и способността си да се учудва, независимо от популярността си. Когато затворите книгата, опиянени от стила на Бредбъри и желанието за живот, което блика от всеки ред, имате усещането не толкова, че сте прочели мъничка, но проникновена книга, а че в продължение на няколко часа сте говорили с приятел, който ви дава точно това, което сте търсили, без да сте го молили.
„Ние, писателите, правим следното: Трупаме напрежение и задържаме смеха, в един момент даваме позволението си и смехът се излива. Трупаме напрежение и задържаме тъгата, докато накрая я отприщваме и се надяваме да видим публиката обляна в сълзи. Трупаме напрежение и задържаме насилието, после палим фитила и бягаме. Трупаме особените напрежения на любовта, смесваща толкова много други напрежения, които биват модифицирани и усъвършенствани, а после цялата тази благодатна смес поема към ума на публиката. Трупаме напрежение, особено днес, срещу болестите, а ако сме достатъчно добри, талантливи и наблюдателни, оставяме публиката ни да се разболее.“
Чудите се на какво ни учи писането? Ето краткия и искрен отговор на Бредбъри:
„Първо и най-важно, [писането] ни напомня, че сме живи и че това е дар и привилегия, а не право. Трябва да спечелим живота си, щом веднъж са ни удостоили с него. Животът си иска отплатата, тъй като ни е благословил с въодушевление. Колкото и да ни се иска, нашето изкуство не може да ни спаси от войни, лишения, завист, алчност, старост и смърт. Но може да ни върне към живота сред всичко това.“
В този сборник изповед Бредбъри подчертава взаимодействието между четенето и писането. Посланието: ненаситният читател, енергичният изследовател на думи, идеи, светове и вселени, ценителят на познанието, който в същото време осъзнава значението на чувствата и емоциите, е много по-вероятно да разгърне потенциала си на писател от човек, който не чете. Колкото повече четем, толкова по-ефективно можем да отделяме цветята от плевелите.
В литературната диета на Бредбъри откриваме разнообразни жанрове и писатели. Самият той обаче поставя на първо място поезията, тъй като вижда в нея висша форма на езиково майсторство и житейска мъдрост.
„Четете поезия всеки ден през живота си. Поезията е полезна, тъй като раздвижва мускули, които те използвате достатъчно често. Поезията разширява сетивата и ги поддържа в отлична форма. Чрез нея усещате носа си, очите, ушите, езика и ръцете си. Но поезията е най-вече компактна метафора или сравнение. Такива метафори могат като японски цветя оригами да се разгърнат навън в огромни форми. Идеите са навсякъде в книгите с поезия, но много рядко съм чувал учители по писане на разказ да ги препоръчват за четене […] Каква поезия ли? Всякаква, която кара косъмчетата по ръцете ви да настръхват. Не се насилвайте. Давайте го по-кротко. С годините може не само да настигнете Т. С. Елиът, но и да се изравните с него и да го задминете по пътя си към нови пасища. Казвате, че не разбирате Дилън Томас? Да, но нервните ви окончания, тайните ви сетива и всичките ви неродени деца го разбират. Четете го така, както очите „четат“ пуснат на свобода кон, препускащ в зелена ливада във ветровит ден.“
Тези и още много други пасажи, освен че съдържат ценни познания за магията, наречена живот, илюстрират и вълшебството на естетически издържаното и галещо сетивата писане на Бредбъри. В този сборник американският писател не просто пише за силата на думите, а впряга тази сила в действие така както малцина умеят: с лекота и финес.
„Ние никога не пропускаме нищо. Ние сме чаши, които се пълнят тихо и постоянно. Номерът е да знаем как да се препълним и да оставим да прелеят само хубавите неща.“
От всички нас зависи дали добрината, красотата и любовта ще надделеят над злобата, пошлостта и омразата.