Преди доста време четох великолепния роман „Ние” на руски и оттогава имам особена симпатия към Евгений Замятин. А когато видях, че на български излиза и сборник с негови разкази тази година, знаех, че трябва да се прочете…
„Дихание от сянка” (ИК „Гутенберг”, в превод на Румяна Евтимова) събира в себе си десет истории, които са различни една от друга, но отразяват характерния руски маниер на повествование, който превръща героите в пленници на емоции, много по-големи от тях самите. Душата на героя е арена – в нея се водят вечните дуели между добро и зло, между любов и омраза, между мечти и страх. Страстта е онази сила, която изпълва света и води ръката ти към погалване на любимо същество или към дърпане на спусък, който ще сложи окончателна точна на болезнена история… Героят е във вечно търсене – на любов, на копнеж по нещо… и най-страшно е, когато героите вярват, че са го намерили, а то се изплъзне между пръстите им и потъне във вечността и невъзможността…
Сборникът започва и завършва с лична история. Разказите са подредени хронологично и обхващат периода 1928 – 1932 година. И с всяка следваща история стилът на Замятин става все по-добър, все по-ясен и все по-въздействащ. Вярвам, че всеки читател може да открие нещо за себе си и нещо, което ще легне в сърцето му, ще се сгуши там и ще остане да шепти с мекия глас на добрата литература. За мен това ще бъде разказът „Африка” – история за мъж, тръгнал да се бори с вълните, следвайки една сънувана любов, която ще му струва толкова скъпо, че цената ще я заплати с нещо повече от излъгана илюзия…
„Дихание от сянка” е поетично заглавие, което точно интерпретира способа, по който Замятин подхожда към ролята си на автор. Фино, ефирно нежно и невидимо тъче история след история, а накрая сборникът се превръща в отражение на самия живот, изтръгнато от най-истинската му и болезнена част. Рафинирано удоволствие, само за ценители.
Евгений Замятин (1884 – 1937) е име, което е оставило следа в цялата световна литература. Повлиян от идеите на Хърбърт Уелс, през 1920-1921 година създава най-значимия си труд – романът „Ние”. „Ние” оказва влияние върху целия жанр на антиутопията, както и върху най-емблематичните й заглавия след това – романите „1984“ на Джордж Оруел, „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри и „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли. Ироничното е, че „Ние” е издадена в Русия едва през 1988 година – дълго, след като е преведена на много други езици по света. Но това не е случайно . Заради позициите, които отстоява и заради отказа му да предаде идеалите си като човек и като творец, Замятин е принуден да напусне родната руска земя и да търси щастието със семейството си в чужбина. Но копнежът и тъгата по родината го съпътстват през целия му живот. Затова и читателите на „Дихание от сянка” не биха се изненадали от пълнокръвните образи на руснаци, чиито животи проследява сборникът…
