Не знам какво ще пише тук. Започвам с ясната идея, че ми трябва текст за утре, но си нямам тема. Знам само, че не ми се пише за онова, за което говорят всички. Не ми се повтаря, не ми се цитира, извинявайте. Оглеждам се наоколо. Тъмно е, малко студено, малко самотно. Малко тъжно и много тихо. Поглеждам в себе си. Страх ме е.
И ето ми я темичката. Пиша „Страх ме е” в Google. Като резултат ми излиза цяла страница с чалга клипове и текстове. Леко съм потресена. Достатъчно, за да не искам да отида на втора страница. Но пък вече съм наясно – страх ме е и нямам жокер. По-добре.
Страховете, казват, се раждали в детството. Отделно били по-присъщи на онези с голямо въображение. Явно съм била дете с бурен живот и развинтена фантазия. Може би и ти? Може би все още…
Търсиш чудовище под леглото, бягаш от кучето на съседа, не прекрачваш в тъмното? Страх те е от някого, за някого, от непознатото, от любовта, от промяната, от миналото, от самотата, от загубата на контрол, на разсъдък, от смъртта? Имаш фобии, изпитваш тревожност, паника? Страхове много, пропускам доста. Има ги, идват изведнъж и отвсякъде. Без да те питат, заживяват в теб. Задоволяват се с малко ъгълче или пък решават, че им принадлежи доста повече територия.
Често срещан съвет за справяне със страха е: Победи го. Отнема секунда да го напишеш и още толкова да го кажеш. Но засичаш ли времето, за което го правиш? Започнеш ли, рискуваш хронометърът ти да спре на вечност. Вместо да отброяваш тиктакания, по-привлекателно е да избягаш – да, друг вариант е. Или трети – да се скриеш. Прибягваш до тях, а си знаеш, че са просто варианти, но не и оферта.
Ако има нещо, което съм разбрала за краткото си съществуване, то е, че нищо не се случва насила. Следователно войната със страховете ти е безсмислена. Тогава? Опитоми ги.
Страховете са като диви животни. Драскат и хапят, когато се събудят. Парализират от болка, спират дъха, подлудяват сърцето. Мразиш ги. Но помисли. Страховете са част от теб, те са израз на чувствителността ти, отражение на емоционалността ти. Дават ти посоката към промяната, от която се нуждаеш, преодолявайки ги. Така че след като заспят, не се крий, не бягай. Не се сражавай и не ги забравяй. Търси решение, което да трае повече от страх разстояние.
Пораствай покрай страха си. Позволи му да те учи и да те направи по-мъдър човек, защото клишетата са такива с причина. Нека не те затваря в черупката ти. Чувствай го полезен. Бъди умен. Запознай се с него. Вместо да го ненавиждаш, опитвай се да го наблюдаваш. Вместо да го оставяш да крещи, накарай го да мърка. Идеята не е да бъдеш безстрашен, а наясно със себе си. Защото колко всъщност се познаваме? Много? Донякъде съм съгласна – много малко.
В крайна сметка, какво ли разбирам аз, нали? Само това, че тази нощ не избягах и не се скрих. А страхът ми заспа преди мен.
Връщам се към първото изречение. Това написах тук. И си го получих – удовлетворението, че олекнах с една страница думи и се натоварих с надеждата, че си намерил причина да се замислиш.
