За да стигнеш до това място, трябва да се отклониш от основния път. Свиваш вдясно, подминаваш няколко чешми (тук хората казват, че не си живял, ако не си вдигнал чешма), минаваш първо по един мост, а след това продължаваш по тесен участък, осеян с много завои и окапали листа. Докато пътуваш, пред очите ти преминават и се преливат множество цветове. Есен е, а есента е богата на цветове и емоции. Тя разпалва цяла палитра от чувства и усещания у теб.
Разбираш, че си стигнал, когато няколко кучета се втурват към теб. Гледаш олющените къщи и как от комините им диво се извива пушек. В селото живеят около 900 души, но навън няма почти никой. Мирише ти на печена тиква. Оглеждаш се наоколо. Виждаш само котки, които гонят последните слънчеви лъчи. Същото правиш и ти.
Тръгваш по уличката, която ще те изведе извън селото и ще разкрие пред теб гледката, заради която си дошъл. Не се налага да вървиш дълго. Стигаш до малко плато, от което се разкрива изглед към долината на река Места. Спираш. Дъхът ти също. Встрани от реката наблюдаваш потока от коли. Чувстваш се нищожен пред разкрилата се пред теб гледка. Но и върховно добре. Клоните на дърветата като че ли се протягат към небето в отчаян зов. Сякаш да накарат слънцето да грее още малко. Но знаеш, че можеш да си откраднеш само още няколко минути. Заглеждаш се в далечината. Някъде там, в пролома на реката, знаеш, че е Момина кула. Народната легенда разказва за мома, която понечила да скочи в пропастта, но се вкаменила. Почти можеш да видиш силуета й в скалите, но слънцето вече се скрива зад планината.
Междувременно вятърът донася още листа и спомени. После ги разхвърля. Стоиш безмълвен. Есенните залези са красиви, но някак тъжни. Имаш чувството, че нещо си отива, а ти не можеш да направиш нищо, за да го спреш. Въпреки това се чувстваш спокойно. Слънцето вече се е скрило зад планината. А на теб не ти остава нищо друго, освен да се върнеш по същата уличка, по която си дошъл и да се качиш обратно в колата. До следващия залез.
