Приключението ни започва с огромна доза скептицизъм и множество въпросителни. Африка е непозната територия и въпреки всички изчетени статии и гледането на безброй документални филми, няма как да знаеш какво те очаква или да бъдеш подготвен за това, което предстои да ти се случи. Тръгваме от България с увереност, че всичко ще бъде наред и подготвени, че в най-лошия случай ще се изгубим в Сахара.
При излизането от летище Енфидха ни лъхва силен горещ вятър (температурата е около 35 градуса) и сякаш асфалтът се напуква от топлината. Сравнено с българските 15+ градуса там е адска жега. Заредени положително, тръгваме към хотелите, в които трябва да се настаним, като екскурзоводите наблягат на това да си почиваме и да събираме сили за пустинята.
Първият ни ден започва със ставане в 05:00 ч. и отпътуване за Ел Джем. Там посетихме третият в света амфитеатър, който впечатлява с добре запазен вид и приказна акустика. Минаваме по стъпките на Максим (Ръсел Кроу) от филма „Гладиатор“, разхождаме се из гладиаторската арена и дори преминаваме покрай местата, където са държали дивите животни и тунелите, през които те са излизали. Отдавна гладиаторски битки няма, но през месец август в Ел Джем се провежда музикален фестивал. Той събира гости от всички кътчета на света, които искат да се насладят на великолепна музика, подсилена от хубавата акустика на амфитеатъра.
От там се отправяме към селището Матмата, където имаме среща с берберите или така наречените „хора на пустинята“, които са успели да съхранят традициите си през вековете. Ставаме свидетели на тяхната приспособимост да живеят в изкопани от тях дупки в пустинята, далеч от останалите хора и забързания начин на живот. Запознаваме се с берберско семейство, черпим се с ръчно приготвен от тях хляб, който потапяме в смес от мед и зехтин и отпиваме глътка билков чай със странен, но изключително приятен вкус.
Приключваме деня с язденето на камили, което беше една от главните причини да предприемем пътуването до Сахара. Камилите са изключително добронамерени и изпълняват нарежданията на своя водач. От далече обаче изглеждат доста по-ниски, но приближавайки се до тях осъзнавам, че страхът ме обзема. Въпреки това, нямах много време за мислене и преди да се усетя бях на гърба на едногърба „бебе“ камила. Тя може би беше също толкова притеснена от взаимното ни опознаване, колкото и аз, тъй като на няколко пъти се буташе у своя татко. Аз пък, покатерена отгоре ѝ, бях в мини нервна криза, защото при всяко по-необичайно нейно движение имах усещането, че ще падна и ще си счупя нещо. Същевременно наблюдавах хората около мен и не виждах някой друг, който да има подобен проблем със своята камила (без значение бебе или не) и с нетърпение чаках момента, в който с Антонио Бандерас младши ще си вземем довиждане. Слизането от камилата се оказа далеч по-стресиращо от качването, така че ви препоръчвам, да слушате инструкциите на вашите водачи. Следваше малка почивка, в която разпитах нашия водач на колко години са камилите, колко дълго живеят и от кога се занимава с това.
На връщане реших да не затормозявам излишно себе си, както и бебе Бандерас и вървях редом с кервана. Тази част определено беше по-приятна и далеч по-вълнуваща за мен. Оглеждах се наоколо и единственото нещо, което виждах е пясък. Фин, подобен на прашинки, жълтеникав пясък. Нямаше светлини или шумове. В пустинята цареше спокойствие. А за да бъде картинката още по-красива, в далечината виждах залязващото слънце, което изпълваше небето с оранжево-червеникави нюанси.
Следва продължение…