„Дядо, ела да гледаме самолетите.“
Така дядо ми посреща правнука си, идвайки от балкона. Срещат се за първи път. Два дни, след като навърши 81 години. Седмица, след като навърши месец.
От тези думи ми става толкова мило и толкова тъжно.
Като войник дядо 4 години е бил в авиацията. Завършил е школа в Горна Оряховица.
От Трудовото кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) не му давали бележка и не можел да си намери работа до момента, в който му се обадили и му казали, че търсят техник в авиацията в Граф Игнатиево. Така 23 години поправял самолетите.
За миналия му рожден ден му занесох Енциклопедия на авиацията. Четеше я с два чифта очила заради дребния шрифт и търсеше българските самолети. Разказваше ми за Гунчо – макет на самолет, който летял, закачен за крилата на големите машинни птици. И толкова приятелски говореше за него – за Гунчо, който изживявал своя си живот, докато един ден се приземили без него.
„Дядо, ела да гледаме самолетите.“
Думи, които събират толкова носталгия по отминало време, думи, които носят картини със себе си, образи на машините, образи на небето. Любов към работата. Работа, която е любов. Работа, която ти е позволявала да се носиш над земята във времена, в които са те придържали здраво към нея.
Задавам въпроси и очите му се изпълват с блясък. Питам го къде е летял.
– Аааа… (Виждам толкова гордост в погледа). Няма летище в България, на което да не съм бил.
Дядо стои над Борис и не смее да го докосне. Питаме: „Къде е прадядо, Борис?” И сякаш очакваме отговор от бебето.
– Ехоо, тука съм. Тука съм – се чува до нас с толкова нужда от утвърждаване – че е тук, че е значим за някого.
81-годишният Драган и едномесечният Борис са на една възраст. И двамата имат толкова нужда от обичане, от обгрижване, от внимание, че когато не им се дава, се чувстват изоставени. И двамата са толкова съвършени извън нуждите си. Единият – носещ целия опит на живота си и запазил добрината си и топлината на спомените към всичко, което му се е случвало. Другият – неопетнен от опита, с невинността на началото.
Ръцете на дядо са събрали черти от истории, от мисли, от изживени мечти и неслучили се такива, от носталгии по времена и хора.
Ръцете на Борис са гладки – готови да събират своите случвания. По дланите му има 3 дълбоки линии, без други очертания – много по-дълбоки от нашите линии по дланта. Сякаш носят заветите на минали животи, на пътя, от който е дошъл. От несъзнателния си опит ще рисува другите очертания на дните си и ще ги свързва в една обща картина.
В първите дни след раждането лицето на Борис се набръчква в гримаси и прилича на някое старче, дошло с всичката си мъдрост. За да я забрави и да започне да я събира отново.
Дядо често е като малко дете – с любопитството, с необходимостта от обгрижване, с нетърпението си да направи нещо. Със ситните стъпки, с които се движи. С потребността да разказва непринудено и чисто.
Дядо, ела да гледаме самолетите – толкова много отминал живот в едно изречение и толкова жажда за политане. Сякаш искаше да подари спомените си и недовършените си мечти. Думи, които сякаш учат да обичаш, да тъжиш. Думи, които оставят посланието да се учиш да летиш. Изречени импулсивно, без умисъл. Като кръговрата на живота.
Борис стиска силно пръста на дядо – двама малки принцове с отворени сърца. А Малкият принц е само един – може би го наблюдавам от двете страни на пътя му. Когато самолетът е излетял от планетата му и когато тъкмо се е приземил в пустинята.
Заповядайте и в страницата на Truestory.bg във Facebook. Там ще откриете още завладяващи истории за света около нас и за нас в него!
