Доста слушахме за дългоочакваната премиера на българския филм „Дякон Левски“. От много време насам.
Съвсем случайно ми подариха билет и се оказах на премиерата на лентата в зала 1 на НДК на 16 февруари. Честно казано, бях развълнувана, защото ми беше интересно какво в крайна сметка е сътворил екипът, работил близо три години по създаването на филма.
След 210-минутната прожекция една дума ми идваше на ума, за да опиша преживяването. Разочарование. Меко казано.
Голяма част от публиката май беше на същото мнение. В началото звучаха аплодисменти буквално през 5 минути. Особено когато „добрите“ убият някой „лош“. Постепенно ръкопляскането затихна значително, а накрая, докато бавно се изнизвахме от препълнената зала, даже се чуваха възмутени възгласи, цъкане с език и се разменяха фрази от типа „Дано това да не го гледат много деца…“.
Не съм и никога не съм претендирала да бъда кой знае какъв разбирач или критик. Отидох без сериозни очаквания и без предубеждения. Като обикновен зрител и средностатистически жител на България обаче заявявам, че „Дякон Левски“ не струва. Съжалявам, но това е самата истина.
Филмът е сниман недодялано, не успява да увлече зрителя и по никакъв начин не го прави съпричастен към случващото се. Да не говорим, че пресъздаването на събитията през възрожденската епоха, за която всички ние сме слушали, чели и учили многократно, е твърде недостоверно и повърхностно. И не, не споделям мнения от типа, че това бил „незахаросан“ и обективен поглед над онези времена. Защото не е. Какво имам предвид? Образи като Раковски, Ботев, Каравелов, а и самият Дякон, не са развити изобщо, някак само са маркирани. Някои от тях дори в не особено добра светлина. Та, аз едва към края на филма зацепих, че симпатичният гръмогласен момък с тридневната небрежно набола брада е всъщност Христо Ботев! И, повярвайте ми, това не се дължи само на факта, че по принцип малко бавно зацепвам.
„Потапянето“ в епохата непосредствено преди Освобождението представлява поредица от незавършени и хаотични кадри, поднесени с така любимото ми прекалено старание нещо да бъде направено да изглежда „арт“. Сцени в забавен кадър има в изобилие. Действието не се развива естествено, филмът като цяло се влачи и всяка минута (а те хич не са малко) се превръща в едно малко изпитание. Персонажите по-скоро дразнят, отколкото да предизвикват някаква друга емоция. Ако не бях запозната с историята, ако бях чужденец например, нямаше изобщо да разбера какво, къде и защо се случва. А най-тъжното е, че нямаше да разбера и защо, по дяволите, тоя Васил Левски е национален герой на българите.
Не мога да пропусна да отбележа, че имаше и няколко откровено потресаващи моменти. Навярно вече всички са дочули за „безсмъртната“ нецензурна реплика на Левски. С риск да преповторя нещо вече написано (защото доста се изписа по темата), смятам, че това беше огромна грешка на режисьора, който го е допуснал, на сценариста, който го е написал, и на актьора в главната роля, който го изрече. И да – сигурно Левски е псувал, но да сложиш тези думи в устата му в биографична лента, е все едно американски филм да покаже Джордж Вашингтон със запек в тоалетната. Сигурно му се е случвало, но на кого е нужно да присъства във филма?! Да не говорим, че за някои по-патриотично настроени хора си е направо обидно. В крайна сметка, това е Васил Левски, а ние сме в България! Захаросано или не, има известни граници, които, по моему, не бива да се прекрачват. А и не съм съвсем убедена, че възпитаник на църквата, какъвто е бил Дяконът, би използвал точно този вулгарен израз.
За сметка на това пък, вероятно с цел акцент върху някаква не дотам ясна метафора, една от великите речи на Левски беше произнесена пред… стена. Да, стена. От онези, неодушевените.
А дори не съм започнала да изброявам сцените, целящи да разведрят настроението, като например онази, в която Дяконът, носейки гърне с мощите на Св. Игнатий, бива нападнат от няколко заптиета. Той хвърля гърнето право нагоре, бие се с тях около 3 минути и след като всички лежат проснати на земята, хваща обратно гърнето, което очевидно през цялото това време е летяло над главата му и го е чакало да се прави на Чък Норис.
Споменах мощите на Св. Игантий неслучайно. През цялото време те са силно застъпени във филма. Нещо като паралелен сюжет. Вероятно екипът е целял да наблегне върху аналогията между светеца и Левски. За съжаление резултатът е добавяне на още няколко бледо скицирани персонажи, прекалено задълбаване в църковната тематика (за моя вкус) и объркана публика.
Като заговорихме за църквата, тя има силно присъствие в целите 210 минути на двете части на филма. Много кръстене има, както и много църковни песни. За капак, в случай че не знаете, бесилото на Левски съвсем умишлено е имало формата на кръст, а умирайки, увиснал на въжето, гърдите му от нищото се обагрят с кръв във формата на… кръст. В рязък контраст с православните мотиви стоят някои от абсурдните моменти от произведението, като гореспоменатата безсмъртна реплика на Апостола и кючекът, друснат от радост от страна на едно от заптиетата, помогнало за залавянето на Левски. Казвам „помогнало за залавянето“, но всъщност във филма Васил Левски сам се предава на турските власти.
…
Много още мога да коментирам, но избирам да спра дотук. Единствените неща, с които този български филм разполага, са добър саундтрак и хубав бюджет. Актьорският състав, поне в по-голямата му част, се справя повече от добре, като се има предвид сценарият, с който е трябвало да работи.
Приятелите ми и аз хубаво се посмяхме след прожекцията. Но се опасявам, че зрители с по-изявено национално чувство може и да не успеят да погледнат на това произведение с усмивка. Екипът да му мисли!
В заключение, радвам се че попаднах на премиерата малко случайно и най-вече – безплатно. Носеше се слух, че някои хора са дали по 100 лева за своите билети, цена, включваща среща с екипа след това. Изказвам своите съболезнования за олекналите им портфейли. Аз дори не изчаках края на надписите и изказванията на екипа след филма. И не изпитвам угризения. Единствената причина, поради която бих искала да срещна създателите на „Дякон Левски“, в частност режисьора и сценариста, е за да ги питам „Защо?!“.
