Голям град. Сгради, етажи, бетон и пак бетон. И насред всичкото застрояване и човешка намеса, изведнъж погледът съзира река. Тя е спокойна, лениво застинала в делнично безразличие. Само от време на време реката лекичко се поклаща, давайки път на напористите вълни да минат. До реката сякащ срамежливо се появява чаровен кей, осеян с малки камъчета и клонки. Кеят не е голям, но си има собствена магия. Напоен е с мириса на сладка вода, усукващи се ветрове и усещането за спокойствие.
На кея обикновено има доста хора. Те или просто седят, или се любуват на гледката на разплискващите се вълни и загадъчния мост в далечината. Днес обаче е празно. Не се чуват потрепващи гласове, звънливи смехове и радостните писъци на деца, които с нетърпение си потапят пръстчетата на ръцете във водата и викат от удоволствие. Днес е спокойно. Градът си почива от вечните шумове, клаксони на коли и забързаното ежедневие. Кеят може да си отдъхне за миг и да се наслади на слънцето, което го окъпва в светлина и топлина. Времето изглежда, че спира. Но не го прави. Часовете се сливат, минутите се прожектират в една съвършена поредица от кадри. Секундите се изтичат бавно и сладостно като шепа пясък в длан, като върволица от краткотрайни фшлми.
Слънцето се извисява все по-високо и по-високо. Среща се с кристалното синьо небе и за миг спира. Поздравяват се с топла прегръдка и слънцето пак продължава да се катери по своя си път. Нагоре и все нагоре. То раздава подаръци на водата- нежни отблясъци и преливащи се лъчи, които загадъчно прекъсват своя път, оглеждат се в прозрачните частици на водата и започват да светят още по-ярко от преди. Природата е в мълчалив синхрон и всеки дори минимален трепет, всяко движение се отразява на заобикалящите елементи. Небето търпеливо подава път на слънцето да мине, то се гмурка сред облаците и гъвкаво като акробат чертае магични фигури в тях. А водата- тя е спокоен наблюдател на всичко това и щастливо засиява, когато слънцето докосне и нея. Благодари му с помощта на милионите миниатюрни капчици, които проблясват и озаряват цялата водна повърхност с красота и мъничко мистерия.
На фона на цялото това спокойствие, необезпокоявано от човешка намеса, се чуват стъпки. Отначало тихо, а после все по-звънливо. От далечината се появява момиче. Облечено е с рокля на цветя и цветни пантофки, а кестенявите й къдрици леко пружинират около нейното лице, в синхрон с танцувалната походка. Момичето държи два предмета- малка жълта раничка в едната ръка и дебела книга в другата. То се оглежда любопитно наоколо. Търси нещо или някого. Вниманието му е привлечено от кея, който ласкателно подканва питащите очи да му правят компания. Момичето не чака втора покана и с уверена крачка тръгва към кея. Пантофките й отчетливо хрускат по каменистата настилка, оставяйки невидими малки следи от стъпки след себе си.
Момичето се разполага на кея. Първата й работа, след като се разтоварва от багажа в ръцете си, е да се огледа замечтано наоколо. Очите на момичето са зелени. Зелени и мечтателни, потънали в чудните обятия на въображението. Очи, които виждат доброто, приказното и красивото в света, в този град, и в точно този момент специално. Очите на момичето са изследователски и зад нежната и романтична тъкан, която ги изгражда, се крият и проблясъчета за приключения и изследване на това странно и необяснимо нещо, наречено свят.
Момичето се наслаждава на заобикалящата гледка. То не изпитва нужда да гледа или прави нещо специално тук, просто да съзерцава. Да попива слънчевата светлина и да усеща как тялото се отпуска в сънлива радост и спокойствие. След няколко прекрасни мига на съзерцание, момичето бавно си отваря книгата. Хем иска да я дочете, защото е интересно, хем не й се иска да свършва. Кръстосва крака по турски, намества се удобно и започва да чете. Страница след страница нейният поглед почти не се отделя от книгата. Един нов свят привлича вниманието на момичето, една нова чудесна история оживява пред него, докато приказни герои и места не са просто част от страниците на книгата. Те са реални, те са интересни. Те също са тук, в този момент на кея.
Скоро и последната страница е прочетена. С лека въздишка момичето затваря книгата. Доволно е, по устните му заиграва щастлива усмивка. Усмивката на човек, който е намерил прекрасно местенце и възможност да се наслади не само на това да прочете няколко страници встрани от постоянните шумове на града, но и да не мисли за нищо друго освен поздрава на слънцето и загадъчно проблясващите искрици на водата, където се оглежда.
Един хубав ден е към края си. Момичето става от кея, изтупва си роклята и нарамва жълтата раничка отново на гръб. Пантофките бавно се отдалечават от кея, от спокойствието, от тишината и го отвеждат към забързания град. Градът, който е шумен, динамичен, туптящ, изискващ. Зелените очи отправят прощален поглед назад. Кеят, водата, слънцето те всички се сбогуват с малко тъга. Момичето държи в шепата си едно малко продълговато камъче със странен синкав цвят. Оставя го нежно при останалите. Утре ще се върне при него. То ще я чака, точно там до кея. И утре, и другиден, и винаги. Защото е нейното камъче.
Източник водещо изображение: mapio.net
