Припомнете си началото на историята ни ТУК.
Продължаваме със спомените на един от присъстващите опълченци (подпоручик С. Кисов) на 6 май 1877 г. – денят, в който всички доброволци във войната се заклеват под Самарското знаме:
„Денят – 6 май, още от сутринта бе облачен. Но при все това, на разсъмване, започнаха да прииждат на тълпи плоещките жители със своите гости българи, а церемонията на освещаването щеше да се извърши в 2 часа след пладне…Към това време в лагера дойде и главнокомандващия със своя син Великия княз Николай Николаевич (младши)… На средата на лагерния площад бе приготвено всичко потребно за освещаването. Знамето е от три плата – бял, червен и син, заедно с лента от същите цветове. По средата на платнището има червен кръст, украсен със златни арабески; в средата на кръста – от едната страна Иверската Св. Богородица, а от другата – българските светители Кирил и Методий. На червената лента със злато е ушит надписа „Болгарскому народу”. Дръвцето е черно, с позлатена скоба и със сребърно копие на върха. На скобата има надпис „Болгарскому народу. Городъ Самара 1876 год.”… Освещаването на знамето се извърши от трима свещеници, представители на българското духовенство, след което Великият княз саморъчно прикова първите три гвоздейчета (горе, в средата и долу). След него, по едно гвоздейче заковаха неговия син, другите висши началници и всички офицери от 3-а дружина. Подир тях Великият княз подаде чукчето на присъстващия на тая тържествена и знаменита церемония стар войвода дядо Цеко. Най-после гвоздеи забиха и по трима опълченци от всяка рота, а последния гвоздей заби избрания да носи знамето – Андрей Марчин. След всичко това , Великият княз издигна знамето нагоре, повика знаменосеца и му го подаде. В тоя момент всички присъстващи коленичиха, а Великият княз високо и гласно произнесе следните думи: „ Братя българи! Това е вашето знаме, с което ще идете в България да освободите вашите братя, които стенат под турското иго. Бъдете достойни за него!”
Именно за това достойнство, проявено от опълченците през следващите няколко месеца, е и нашата история:
След клетвата (6-8 май 1877 г.) в лагера на опълчението в Плоещ започва военно обучение, което продължава до края на месеца. На 30 май сутринта лагерът е вдигнат и опълченците тръгват към поробената ни родина.
На 17 юни те са в Зимнич, а предните руски части вече са в България. На следващия ден (18 юни) командването издава заповед за сформиране на „Преден отряд”, който да настъпи по направление Търново-Севлиево и да завземе проходите в тази част на Стара планина. В състава на този отряд влизат 10 дружини (в това число и българското опълчение), 31 ескадрона и 32 оръдия – общо около 10 000 души. За главнокомандващ е назначен генерал-лейтенант Гурко.
Българското опълчение преминава река Дунав на 21 юни 1877 година, а на 22 вечерта вече е в с. Батак (Свищовско). Турците, появили се по пътя на настъплението, не оказват сериозна съпротива и частите на Предния отряд стигат до Стара планина, преминават Балкана през Хаин Боазката теснина и на 11 юли влизат тържествено в Стара Загора. Тук генерал Гурко прави грешка, разделяйки отряда на две. С по-голямата част от него (около 8 000 души), той продължава за Нова Загора, а българското опълчение, заедно с три руски конни полка и две батареи (около 2 000 души), под командването на княз Николай Максимилянович Лейхтемберски, остава да защищава населението на Стара Загора от настъпващия противник – 45 000 корпус на Сюлейман паша. Ето как започва 19 юли – денят, в който опълченците се изправят за първи път в открит бой срещу своите поробители:
„Съмна се… Утринното слънце освети със своите огнени лъчи върховете на Средна гора…Листата на дърветата и тревите трепетливо заблещукаха…Пресният въздух бе напоен с аромат от растящите в околните градини цветя…Водата, която течеше край бивака на дружината, приятно лъкатушеше. Веселите птички зачуруликаха наоколо…Чудно и прекрасно утро! Всичко наоколо бе весело и засмяно. Само издигащите се към небето облаци дим от горящите на югоизток села нарушаваха общата хармония…Само те, всред веселата и засмяна природа, напомняха, че не далеко от нас върлува армията на Сюлейман, с която днес неизбежно ще се срещнем; че там пространството се оглушава от писъците на жени и деца, от предсмъртните стенания на ранените и, най-после – че там вече се търкаляха хиляди човешки трупове, оставени за кървавите пиршества на хищните зверове…Това не намаляваше, а по-скоро удесеторяваше ентусиазма ни да срещнем по-скоро вековния враг.”
Поради своята малобройност, защитниците на града се разполагат в една линия, без да оставят никакви общи резерви, очаквайки поддръжка от генерал Гурко. Ето и хронология на самото сражение:
Към 10 и половина преди пладне, от южната страна на града, където се издига така наречената „Берекетска могила”, вдясно от шосето Одрин-Стара Загора, се започва артилерийска стрелба, насочена по цялата позиция на опълчението. Под нейно прикритие турците (в три линии) започват усилено да настъпват, а конницата им се насочва по посока на единствения път за отстъпление – този за Казанлък. Отговорът на руските планински оръдия не е ефективен и неприятелските колони се приближават достатъчно близо, за да обсипят позицията на защитниците с град от куршуми…Смъртта започва да царува навред. Опълченските дружини бързо започват да редеят. Но останалите живи не мълчат – тяхната стрелба върши своята работа: турците падат като снопове на всяка крачка, но това не спира техния устрем. Вълната им продължава да се движи напред и се приближава все по-близо и по-близо до позициите на опълченците. В този критичен момент, когато за всеки що-годе запознат с военното дело е ясно, че отбраната на единствения редут ще бъде пометена още с първата атака, а най-разумното действие в подобен случай е да отстъпят (или да се предадат), този сбор от хора на различни възрасти, без боен опит в главите, но с нещо далеч по-ценно в сърцата, под страшния и непрекъснат дъжд от куршуми, се вдига като един и се хвърля с гръмко „ура” върху настъпващия враг. Резултатът от тази неочаквана атака е неописуем: първите линии на иначе закаления в много боеве турски аскер обръщат на бяг. Следващите редици спират стрелбата, но не и настъплението. Контраатаката на българите се разбива като море в скалист бряг. Подкрепени от своите неизчерпаеми резерви, турците отново тръгват напред. Подпомогнати от конницата, те започват да обхождат десния фланг, който, за да запази чист пътя за отстъпление за злочестото население на Стара Загора, започва да отстъпва. На левия фланг върви непрекъснат бой „гърди в гърди” и опълченската кръв тече като река…В центъра е ужасно…Тук е съсредоточен убийствения огън на хиляди пушки върху ротите от трета дружина, носителка на Самарското знаме. В този неравен бой те се топят като пролетен сняг…Турците наближават и са на не повече от 200 крачки…Тогава дружината, останала наполовина, се решава на още един отчаян подвиг – дружно и стремително, със знамето начело, тя се вдига в нова атака. В турските редове настъпва паника и залповете на опълченците за втори път покриват с неприятелски трупове и без това добре напоеното с кръв бойно поле. Улисани в тази атака обаче, те не забелязват навреме обходните неприятелски колони, които затварят пътя й за отстъпление. И когато положението изглежда безизходно тук, в южните покрайнини на Стара Загора, през далечния 19 юли 1877 година, се извършва един акт на отчаяна храброст и саможертва; акт, който много рядко може да се срещне в световната военна история; акт, който покрива с неувяхваща слава както българските опълченци, така и техните доблестни руски офицери: по един сборен сигнал, даден от командира подполковник Калитин, дружината (или по-скоро това, което е останало от нея) се събира около него и, окрилена от величествената сянка на своето свещено знаме, тя се хвърля в трета и последна атака. Пръв в този паметен бой пада знаменосеца Марчин (получил Самарското знаме лично от ръката на Великия Княз Николай Николаевич в Плоещ). Знамето веднага се поема от друг, но и него го постига същата участ. След третия убит знаменосец самият командир – подполковник Калитин, ръководещ боя на кон, взима знамето, вече с пречупена от турските куршуми дръжка и с вик „Подир знамето, юнаци!” се опитва да възвие коня си назад, за да запази спасената светиня. В този момент е пронизан в шията и гърдите от два куршума. Виждайки това, останалите опълченци, смесени вече с турците, с такава ярост се хвърлят в боя, че за много кратко време успяват да ги изтласкат от пътя си и с окървавени щикове. но и спасено знаме, излизат с чест от тази неравна битка.
Трета дружина посреща деня в състав от 700 души и 12 офицери, а го завършва със 117 души и 2 офицери.
Нека си припомним и оценката, която дава княз Николай Лейхтемберски на българските опълченци за техния първи боен изпит:
„Юнаци! Благодаря ви за геройството, което показахте в днешния бой с турците. Аз видях как вий цели пет часа се държахте на позицията, храбро и самоотвержено се бихте с противника, числеността на когото, за наше нещастие, беше несравнено по-голяма от нашата. Вий, юнаци, днес се бихте не по-лошо от руските войници и аз се считам за длъжен лично да доложа на Негово Императорско Височество главнокомандващия за вашето геройство”.
Автор: Д. Цанков
