Автор: Д. Цанков
Това не е рецензия на новоиздаден исторически роман от англоезичен автор. Не е и откъс от официално издадена българска монография. Всички исторически дати и географски названия в нея са автентични към времето на тяхното описание. Тази история може да подразни нечий изтънчен вкус или да всее смут в нечие зомбирано с „либерални евро-ценности” съзнание.
Въпреки това считаме, че е необходимо да я припомним – тук и сега, за да ни ориентира поне малко в сложния триъгълник между Русия, Турция и Европейския съюз. За да ни помогне да разберем нашата роля в него. За да ни научи на нещо. Нещо, което сме забравили, макар че го носим дълбоко в себе си. А какво е то – нека всеки го почувства сам, четейки тази история.
Събитията, пресъздадени в нея (чрез автентични разкази на очевидци, неизвестна на широката публика информация от военни архиви и няколко „удобно забравени” исторически документа), се случват преди повече от 100 години на Балканския полуостров. Те са част от поредната Руско-турска война (1877-1878), която има за цел „да освободи християните в турската империя”. Тази война започва и завършва с благословията на Великите европейски сили. Ето и нейната пред история:
1874 година завършва с въстание в Босна и Херцеговина. През следващата година населението от Кресна надига глава.
На 20 април 1876 година избухва Средногорското въстание (известно днес като Априлско), а месец по-късно е обявена и Сръбско-турската война.
Всички те завършват с неуспех за християните, но принуждават европейските държави да свикат конференция, на която предлагат на Високата порта да въведе някои реформи, облекчаващи техните права (подобен подход към Турция се прилага и до днес).
Високата порта отказва (интересно е някой ден все пак да се разкрие кой прошепва на султана това решение, защото предложените реформи по същество не променят нищо – подобно на приетата неотдавна у нас „реформа” на съдебната система) и християнска Европа се оказва в патова ситуация – ако обяви война в защита на религията, ще изгуби своите инвестиции и стратегически интереси в Османската империя. Затова Великите сили приемат едно достойно за цар Соломон решение (взето на тъмно от същите среди, които „съветват” и султана) – турците да се накажат с ръцете на руснаците – сценарий, разиграван вече няколко пъти през този 19 век. При него турците винаги падат, а руснаците нищо не печелят (освен слава). Истинският печеливш винаги е европейската оръжейна индустрия, която снабдява и двете страни в конфликта (всяка аналогия с днешна Сирия е случайна).
И така, руският император Александър II, с моралната подкрепа на цяла християнска Европа, обявява война на Османската империя. Манифестът за това е прочетен на 12 април 1877 г. в Кишинев. Тук няма да влизаме в подробности относно подготовката, придвижването и форсирането на река Дунав от страна на руската армия. За нуждите на нашата история ще се фокусираме само върху ролята на българите в тази гео политическа игра и по-конкретно как те объркват сметките на турците, което пък по-късно им коства и самата война.
От една страна ние, българското племе, сме царе в объркването на нечии сметки (пример – IV Кръстоносен поход).
От друга страна, в исторически план, руснаците са ни длъжници. Защото благодарение и на техните набези през X век по нашите земи Първото българско царство пада под византийска власт.
Но да се върнем на събитията от 1877 година. За ориентираните читатели вече е ясно, че по-нататък в нашата история ще става въпрос за българските доброволци, организирани и въоръжени в подкрепа на руската армия. В огромната си част те нямат никакъв военен опит – факт, на който турците (Сюлейман паша) залагат и …знаете какво става.
На 1 април 1877 година, единадесет дни ПРЕДИ обявяването на войната, в Кишинев се сформира „пеши конвой” на Н. И. В. Великия княз Николай Николаевич, главнокомандващ руската армия в предстоящите военни действия.
Този отряд се състои от 2 пеши дружини и 1 конна сотня (общо около 1 000 души).
На 17 април, пет дни СЛЕД обявяването на войната, пешия на Негово Императорско Височество конвой се преименува в Българско опълчение. Това формирование е замислено да се състои от 6 дружини, всяка с по 5 роти (общо около 3 000 души).
На 28 април 1877 година (в град Плоещ) опълчението добива онзи вид, който знаем от учебниците по история: 6 дружини,организирани в 3 бригади. Нека си спомним имената на техните първи командири:
Началник на опълчението – генерал-майор Столетов
Началник-щаб – подпоковник Ринкевич
Старши-адютанти – Илин и Сухотин
Ординарци – поручик Сухонин, щабс-ротмистри Неверов и Лукашев
Интендант – полковник Исаев
Прикомандировани – ротмистър Чиляев и капитаните Янович и Ефремов
Командир на Първа бригада – полковник Корсаков
Командир на Втора бригада – полковник Княз Вяземский
Командир на Трета бригада – граф Толстой
Командирът на Първа дружина към Първа бригада (подполковник Кесяков), бригадните свещеници и 12 офицери (на различни длъжности) са българи.
Така сформирано, българското опълчение се превръща в действително бойна единица на 6 май 1877 година – денят, в който всички доброволци са заклеват под Самарското знаме.
Следва продължение…
