За някои музиката е изповед, за други – огледало на техния живот. За Жан Маринов тя е един храм, при който той отива, за да поиска прошка за греховете, които е направил. За музиката, за Петя Дубарова и за това какво е да си гражданин на света, говори Жан Маринов.
Здравей, Жан. Разкажи малко за себе си и каква е историята на живота ти.
Жан Маринов: Роден съм в град София, България. Майка ми е от Бургас. Баща ми е aфриканец (смее се). От 3-годишен пътувам. Живял съм в Англия, Кения и САЩ. Сега живея във Франция, работя в Швейцария и пазарувам в Германия. Трудно ми е да отговоря на въпроса: „От къде си“. Не знам от къде съм. Националността ми е българска. България ме вълнува. Не се чувствам американец или западноевропеец, но уважавам начина на работа и нещата, които мога да науча от американските, японските и западноевропейските си колеги.
Как започна да се занимаваш с музика?
Жан Маринов: През 1988 г. получих подарък – китара „Орфей“. За 3 дена се научих на няколко акорда, а тогава нямаше Youtube и учебниците по китара бяха трудни за употреба. Учих се да свиря сам, с уроци от приятели. После намерих някаква стара електрическа китара, която пооправихме с един приятел и започнах
да я включвам в радио усилвателя на дядо ми. Не знам как не го продъних. По-късно, влязох в първата си рок група в английската гимназия. Свирехме в читалища и ОФ клубове, докато на барабаниста не му изчезнаха саморъчно направените барабани…
Снимка: Жан Маринов
Как минава процесът по създаването на един твой музикален проект?
Жан Маринов: Живеем в един по-динамичен свят с ограничени ресурси и време, което изисква по-рационален начин на работа. Работя с едни от най-добрите музиканти в България, което значително улеснява нещата. Пиша песента си, след което изпращам демо на момчетата. Уговаряме се за ден или два, в които ще се съберем в София да анализираме песента, да направим корекции и записваме. Хората, с които работи човек, са от огромно значение. Професионализмът на Тодор Янков, Иван Христов, Бисер Иванов и Ивайло Звездомиров е извънземен…
На кое най-много обръщаш внимание при създаването на една песен? Кой е най-важният за теб елемент в една песен?
Жан Маринов: Като бях малък се записах да тренирам лека атлетика. Тичах и тренирах всеки ден, вдъхновен, докато не получих диагноза за разширени бели дробове. Тогава осъзнах силата на музиката в живота на един човек. Музиката променя поведението ни. Влияе на възприятията ни и функцията на мозъка. Музиката отваря сетивата, но понякога има и обратен ефект в зависимост от интервала и тоналността, която използва. Музиката е химия! Когато пиша, искам да казвам цялата истина. Истината за истината. Истината за самотата ни. Истината за болката. Не мога да пея песни с банални текстове. И мелодията, и текста трябва да отварят врати за някъде… Песента започва там, където думите свършват…
Какво ти е мнението за съвременната българска музика?
Жан Маринов: Има три вида съвременна българска музика: ориенталски кич, рециклирана, прогресивна. Около 80% от музиката по българското радио и сцена е в първите две групи и това влияе на младите хора. Липсва съвсем елементарен критерий и музикална култура. Отделно, липсва отношение спрямо
културното и музикалното развитие в България и това е пряко свързано с генералната политика в страната. Парите в българската музика идват от частни лица, които имат слабост към ориенталския кич и рециклирания шаблон. Има чудесни млади изпълнители с невероятни вокални качества, които са насилени да минат през формати, за да се появяват на сцена – това не трябва да е така. Въпреки това, има и много хубави изненади.
Снимка: Жан Маринов
Имаш ли определена кауза, към която се стремиш чрез създаването на музика?
Жан Маринов: Искам да чуя българска рок музика по радиото в Швейцария и Германия, и на международните сцени. Изживяването да бъда представен като „български рок музикант“ по швейцарското радио беше невероятно. Искам да мога да изживявам и да се свързвам с това, което чувам или пея, защото живота е много кратък за клишета.
Как направи песен с Петя Дубарова?
Жан Маринов: Петя си тръгна прекалено рано от този свят, за съжаление не можахме да се срещнем в този свят. Аз бях едва на 5 години. Познавам със сестра й Елица. Това, което ни свързва, е къщата, която днес е музей посветен на Петя в Бургас. Роберто Тоскани е бил архитектът, направил къщата по поръчка за първия собственик – моят прадядо Руси Кожухаров. След смъртта на прадядо ми къщата става собственост на семейството на Петя. Мисля, че няма нищо случайно в този свят. Няма нищо случайно, че Петя и Иван (вуйчо ми, художник, които също е роден в тази къща) са били безспорни таланти, останали в
историята на българското изкуство. С Елица често сме се шегували, че може би причината е прилепа, заклан със златна пара, разположен в основите на къщата. Исках по някакъв начин да продължа този мост и чрез музика. Давах си сметка, какво е да напишеш песен по текст на Петя. Вълнувах се, но тя дойде сама… все
едно някой отвори една врата в небето и ми посочи текста и ми прошепна мелодията…
Разкажи малко повече за твоята песен Love is.
Жан Маринов: Love is се появи в един много труден период от живота ми. Много хора не си дават сметка, какво е да живееш далеч от родината си 20-30 години, далеч от близки и приятели. В паралел с това, почувствах и промени с хората около мен. За пръв път усетих хладния полъх на тоталната самота. Исках да
напиша песен, защото музиката ми е най-добрият другар. Но когато седнах да пиша осъзнах, че аз вече не вярвах в нищо, чувствах се празен. Същият ден дъщеря ми Изабел дойде при мен, усмихна се и ми каза „Обичам те, тати” и си припомних, че любовта е универсална. Тя не съществува само в целувките на
влюбените. Тя е еднакво силна и в нежните прегръдки на децата ни, в погледите на майките ни… в усмивките на непознати. Имах нужда да усетя това, за да го изпея. Не мога да пея неистини… Love is е моята изповед.
Важно ли е за теб винаги да придаваш дълбоко значение на музиката?
Жан Маринов: Човек пише музика, когато усети, че думите не стигат. Има нещо неизказано в нас, което само вибрациите на човешкия глас и струните на инструментите могат да пресъздадат. Музиката е истинската катедрала на живота. Човек отива там, за да се помоли, да поиска лек от болката и прошка за
греховете си. Това не е караоке – не разбирам хора, които използват сцената, за да се провикнат „Ела и си вземи“. Всяка песен, която съм написал, е била истина. Понякога е страшно, когато осъзная, че съм писал текста на съдбата си… години преди да се е случила.
Мислиш ли, че само тъжните песни са искрени и откровени?
Жан Маринов: Тъгата спира забързания ход на живота. Спираме, за да проверим пулса си, да избършем сълзите си, да вникнем в душите си. Когато човек е тъжен, той разграничава дърветата в гората. Вижда мъха по корите на стъблата, усеща полъха на студения вятър на съдбата. Не ме разбирайте погрешно, с
удоволствие бих счупил километража на колата си, слушайки JUMP на Ван Хален, но това е по-скоро едно състояние, в което не можем да забележим нищо извън собствената си екзалтация.
Какво можем да очакваме от теб в бъдеще?
Жан Маринов: Има елемент в писаното на музика, който не може да бъде сравнен с нищо друго. Много хора, близки до мен, са изключителни изпълнители. Инструментите са продължение на ръцете и сърцата им. Но писането на музика е нещо друго. Има момент, в който ако си в правилната емоционална нагласа и си готов да продадеш всичко на този свят, усещаш връзка с отвъдното. И тогава настъпва най-трудният момент – да пресъздадеш това, което усещаш. Тези моменти са това, което искам да се случва, докато все още мога да пътувам в този друг свят. Той е в остър разрез с нашия свят и често плащаме жестока цена, но чувството да бъдеш там е изключително. Искам да пиша за това, което е в мен, а то е толкова много.
