Въпреки че родният телевизионен ефир в голямата си част отдавна се превърна в арена за примитивно забавление и говорене без (с)мисъл, той все още има своите динозаври, които продължават да правят качествена журналистика и публицистика.
Един от тези динозаври е Светослав Иванов – водещ на неделното предаване „120 минути“ по bTVи журналист с репортажи в горещи точки на света като Ирак, Либия, Афганистан и Палестина, който очарова с интелигентното си присъствие и положителното си излъчване. Освен че води предаване, което блести на фона на множеството експерименти с ферми, бигбрадъри и всевъзможни жълтини с участието на представители на родния псевдоелит, Светослав Иванов се откроява с таланта си на разказвач и проницателен анализатор. Способността му да съчетава факти и емоции в запомнящи се истории е видна както от пронизващите му седмични коментари в началото на всяко издание на „120 минути“, така и от сборника с пътеписи „Там, където загинаха дърветата“ (2015 г., изд. „Вакон“)
За почитателите на едно от най-обичаните лица на bTV тази седмица донесе прекрасна новина: Светослав Иванов ще представи официално втората си книга в 18:00 ч. на 27 септември (сряда) в Зала 42 на Националния дворец на културата (НДК) в София.
Озаглавен „Чудовища и будители“, сборникът включва 75-те най-добри коментари на телевизионния водещ, в които той представия личния си поглед към актуалните събития у нас и по света. В обсега му попадат теми като скандала за милиарди около Корпоративна търговска банка (КТБ), случващото се в САЩ покрай встъпването в длъжност на президента Доналд Тръмп и терористичните атаки в различни точки на Европа, които продължават да всяват ужас и да генерират обществени разделения.
Ако все още не сте чели „Там, където загинаха дърветата“, сега е моментът да поправите пропуска си, така че от сряда нататък да можете да преминете към втория му сборник.
За да подплътим ласкавите си думи за Светослав Иванов с факти и да провокираме любопитството ви в навечерието на премиерата на „Чудовища и будители“, отдолу ви представяме откъси от три от пътеписите, включени в „Там, където загинаха дърветата“.
Проклятието на Обетованата земя се разкрива пред очите ти още с влизането на Западния бряг на река Йордан – както сме свикнали да наричаме по-голямата част от Палестинската автономия. Хълмистият релеф те кара да се чувстваш като в пустинна планинска местност, но всъщност в по-голямата си част тези възвишения се намират под морското равнище. По заобиколените им хребети тъжно стърчат ниски дънери на отсечени маслинови дръвчета. От съображения за сигурност израелската армия ги е отстранила заради опасения, че сред тях може да се крият снайперисти. След рязането безжизнените стъбла са били залети с бензин и запалени, за да не пораснат отново никога вече. Гледката много прилича на гробище. Каква ирония… От библейски времена маслиновата клонка е символ на мира. Библейските времена по същите тези земи, където днес дори и маслиновите гори са врагове. Това е ясен знак колко невъзможен е мирът тук. Стотици почернели дървени мъртъвци лежат в пепелта. (из „Пътуване покрай стената, която не падна“)
Има само едно нещо, което е по-лошо от това да си беден и да не си свободен. Това е да си беден, да не си свободен и да си неграмотен. Най-ужасната комбинация. И екстремистите знаят как да се възползват от нея. Шейсет и пет процента от младежите в мюсюлманския свят днес не могат да напишат името си. Затова религията за тях не е спасение, а нещо много опасно. Причината е, че по правило религията дава просто обяснение за нещата от живота. Радикално настроените организации, които тълкуват исляма крайно, имат именно такъв прост подход – промиват мозъците на бъдещите фундаменталисти чрез насаждане на контрастно мислене – вярващи/невярващи, иракчани/чужденци, богати/бедни, завоеватели/жертви. (из „Знаме без държава“)
Сблъсък на поколенията. Иран има изключително млад народ. Средната възраст на населението е 28 години, което означава, че две трети от тези младежи дори не помнят ислямската революция. Те имат много различен начин на мислене от застаряващата си политическа класа, която, иска или не, ще трябва да се промени, за да разбере по-добре своето младо поколение. Например улицата, на която се намира българското посолство в Иран, е известна като „Улицата на любовта“. Представете си две платна, разделени от тесен остров, а десетки момчета и момичета обикалят в кръг с колите си и изпращат телефонните си номера едни на други чрез Bluetooth. Едно забулено общуване, което с помощта на новите технологии надхвърля традициите и забраните. Иранска свалка. Никъде по света не можеш да видиш такова нещо. (из „По атома ще ги познаете“)