Времето няма да заличи скоро занаята ракиджийство от нашите географски ширини. Затова чрез този материал ще ви припомним само някои позабравени истории и неудобни (за мъжете) истини.
Първата от тях е, че жените по онова време са по-добри майсторки в печенето на ракия. А за да има равновесие – мъжете пък са по-добри в консумирането на крайния продукт. Извън кръга на шегата, жените от всички балкански (или неплодородни) райони са принудени да научат този занаят, защото мъжете им по това време от годината са още „на гурбет”.
Вторият забравен факт е, че първоначално казаните за печене на ракия са от глина, а капаците им – от дърво. Казанът се прави на ръка, под сенник (за да съхне бавно) и винаги в близост до суровината, която ще се изварява. Използва се еднократно, защото не може да издържи до следващата реколта. Капакът се изработва от цепени дъбови дъски.
В средата на 19 век глинените казани постепенно са заменени от медни. Медта се налага като единствен материал за изваряване на ракия поради своите качества:
– голяма пластичност (най-мек от всички метали)
– висока топлопроводимост
– неутрализира серните съединения,образуващи се при ферментацията
– траен и издръжлив
Снимка: Wikipedia.org
Помещенията, в които се пече ракията, често представляват само един навес. Задължително обаче е той да е край течаща вода. Технологията е следната: в казана (който е монтиран над огнище) се слага ферментиралата каша от плодове (джибри), затваря се с капак, от който една тръба (лула) води до охладителя (метален варел,пълен с вода). След като се уплътнят всички дупки (с глина) огънят се запалва, след известно време кашата започва да ври, изпаренията тръгват през лулата и, минавайки през серпентината, се охлаждат от водата в казана и излизат под формата на течност (ракия).
В някои райони (Карлово) полученият по този начин дестилат се връща отново в казана и се преварява пак. Преварката достига 70 алк. градуса и е известна под името „анасонлийка”. Дестилатът, предназначен за мастика, се преварява три пъти. Мастиката, произведена по тази технология (Асеновград), се нарича „ючпишмиш” (три пъти печена).
През последните години чиновниците от Брюксел няколко пъти се опитват (засега напразно) да ликвидират този бастион на българския дух. И най-глупавите политици интуитивно се досещат, че въвеждането на подобна забрана ще им коства властта за дълги години. Навярно и днес творческият гений на българина не спи, а мисли как да докаже на Европа, че „не се гаси туй, що не гасне”. Ракиджийството по нашите земи няма да угасне. Докато има българи, ще има и казан за ракия – като символ на вечния огън, който съпътства битието ни откакто се помним.
