Лазаровден е! Празникът е свързан с една от най-красивите български традиции – лазаруването. Обичаят има любовно-женитбен характер и се изпълнява девойки в моминска възраст, които пеят за семейство и плодородие.
А знаете ли, че в нашата история съществува един сходен обичай, който обаче е отдавна забравен. Избрахме днес да ви върнем повече от 100 години назад, за да ви разкажем за него.
Той е свързан с времето за жетва. „Руманки” – така са се наричали хилядите моми от селата на Предбалкана, които всяка година отиват по жетва на „руманя” (в старо време част от Тракийската равнина се е наричала „Румания”).
Всяко момиче, щом се замомее, независимо от материалното състояние на родителите му, трябва да отиде на руманя поне един път, докато се омъжи.
Всяка от тях с нетърпение очаква да дойде месец юни, макар и да знае колко тежка работа я чака. Преди да тръгне всяка руманка си приготвя наточен сърп, паламарка, по-дебело горно облекло и една чергица, която й служи и за постелка, и за завивка. Организацията е следната:
Два дена преди тръгване водачът на групата – възрастен, почтен и опитен мъж („драгоман”) – обикаля момичетата и товари багажа им на коне (две-три седмици преди началото на жетвата той е обиколил своите познати от минали години в Южна България и се е ориентирал за необходимия брой жетвари).
В деня срещу тръгването руманките се събират в къщата на драгоманина, преспиват и рано сутринта тръгват на път през Балкана. Цялото село изпраща (с песни и свирни) младите жетварки. Според очакваната реколта един драгоман води от една до три чети (една чета – 10 жетварки). Всяка чета си има домакинка – най-сръчната и пъргава мома („чакъмджийка”) – която ръководи другарките си по време на път и работа.
Снимка: 4coolpics.com
При преминаване през населено място руманките, предвождани от своя драгоман на кон, вървят в стройни редици, две по две, като първата редица носи (на малък прът) една кукла и един букет от бял кремък. Извън населените места драгоманинът върви най-отзад, заедно с натоварените с багаж коне. Четата пристига в къщата на замевладелеца („чорбаджията”), пренощува и рано на другия ден отива на нивата да жъне. Драгоманинът събира и връзва ръкойките на снопове, а складирането им на купи е ангажимент на чорбаджията. Както и храната на жетварите. Тя обикновено е постна, понеже жътвата съвпада с петрови пости – хляб, сол, чесън, боб, сирене, кисело мляко. Всички ядат заедно три пъти на ден (обяд, пладне и вечеря) под някоя сянка на нивата. Сутрин, преди работа, всеки хапва нещо сухо на крак. След всяко ядене се почива (до половин час) и веднага се започва работа, по време на която жетварките пеят. Вечер всички лягат и спят под открито небе.
Като се ожъне и последната нива, всички руманки се събират на сянка под някое дърво за да оплетат (от 20-30 класа) „брадата”. Завързват я с червен конец и я поливат с вода. Ако чорбаджията е на нивата, поднасят му я още там. Ако е в дома си, тогава всички в строй, накичени с полски цветя и с песни, отиват при него и му я носят. При поднасянето на брадата от чакъмджийката, чорбаджията дава на всички „бакшиш” – пари или червени ялъци, които жетварките връзват на главите си. На другия ден, отпочинали и нахранени, те тръгват за домовете си, по същия ред, както при идването. Драгоманинът завежда момичетата до своя дом и там, при всеобщо веселие, става раздаването на припечеленото (чакъмджийката получава повече от останалите).
Родителите оставят парите, спечелени от дъщерите им, на тяхно разположение. Два-три дена след завръщането руманките, облечени в празнична премяна, отиват на пазар – за голяма радост на търговци и занаятчии.
Водеща снимка: Lyuliak.blog.bg
