Има дни, в които просто не уцелвам времето – не хващам небесните прозорци без дъжд и часовете с поутихнал вятър, изпускам моментите, когато силно напичащото слънце се е скрило зад облаците, и се оказвам на някоя писта или алея за бягане сред най-едрите капки, сред пронизващ студ, в преспи сняг или в страшна жега. Тогава усещам повече ускоряващите се крачки, учестеното дишане, постепенното загряване на целия организъм и още нещо, което в онова „обикновеното“ време просто го няма. Усещам всяка капка, която стига до кожата, всеки порив, който минава през тялото, и всеки лъч, който се преплита някъде с вените.
Все още не знам защо тичам – особено когато съм уморена и със съзнание за спешна нужда от сън, когато ръцете ми изтръпват от напрежение, а свободното време е крайно отсъстващо. Все още не знам защо тичам – след 12-те години с периоди на по-интензивно бягане, след последните две години, в които изминаваното наведнъж разстояние някак от само себе си и на няколко пъти се удвои, след последната година на полумаратони и класически маратон, след последната година, в която се върнах към проследяването на времето и ускоряването на крачките. Наистина не знам. Има дни, в които искам просто да остана вкъщи и да е топло. Преди последното дълго бягане бях решила, че след него ще си дам почивка от 2-3 месеца, седмица след това отново си обух маратонките. И не знам защо тръгнах. Бягането ме е превръщало в преследвач на време – на все по-ранни ставания и тичания в полунощ. Не знам защо – но някак все успявам да открадна време и да разтегля пространството.
Зная обаче, че бягането е вълшебство. Когато нещо много тежи и искаш да го изхвърлиш от себе си – тичаш и после си олекотен. Когато си ядосан и си се понапълнил с гняв – тичаш и се пречистваш. Когато носиш хиляди чувства, които не можеш да изразиш и се взривяваш – тичаш и ги разпръскваш с крачките в пространството, подаряваш му ги и остава само достатъчност и чисто обичане. Когато търсиш някого или нещо, а все не можеш да ги откриеш и ти е пустота – тичаш и с всяка крачка вливаш в себе си. Когато си щастлив и искаш да го извикаш на целия свят – тичаш и изпращаш щастие към космоса, излиташ от асфалта, премяташ кълбета и разперваш ръце. Когато казваш, че не можеш повече – тичаш и намираш сили за още.
Бягането те учи, че всичко зависи от теб, че всичко е резултат от твоите усилия и продукт на вътрешни самокоманди – още няколко крачки, още няколко часа, още малко студ, още малко в тъмното, още леко ускоряване, още малко изкачване, още няколко пъти.
А после се разпръскваш и сливаш с Вселената, тичаш в мъглявините й, преобръщаш галактиките й, опитомяваш звезда, заспиваш с Луната.
И си усещал всеки сезон в целостта му – с разлистващите се дървета, с аромата във въздуха, с растящите дни, с вълните на морето по краката ти, с оплитането в рибарските корди, със соления вкус, с най-розовото на залеза, със стъпките в пясъка, с мириса на липа, с новите трасета и пътеки, и с хора, влизащи в живота ти, и с хора, оставащи в него, с жълтото на дърветата, с падащите листа, с ранното смрачаване, със застудяването, с проливните дъждове и снежинките по миглите, с чашата с чай, с лентата за глава и ръкавиците срещу болка в пръстите, с мокрите чорапи и горещите душове. И ей така времето е някак преминало – от пролет до пролет, от маратон през май до маратон през май, но си открил първите минзухари на високото след все още заснежените пътеки, стигнал си до влаковите релси след голямата бяла пустош, стигнал си до селцето сред поредицата от завои и бездомните кучета, споделил си стъпките си със стъпките на другите, натрупал си спомени с онези хора, които от години все остават.
Понякога има вкус на желязо и болки в коленете, навехнат крак и одраскване от храсти. Понякога е левитиране, хронометър, статистика и място. Понякога е лекота и разговор. И винаги е допълнително пробуждане.
А когато в онези „апокалиптични метеорологични условия“ срещнеш шума на нечии чужди стъпки, още преди да си срещнал очите му, знаеш, че споделяте някоя малка лудост, извираща от сърцето.
Тичането е живот – след въртенето в кръг или завръщане към стартовата точка си приел малко повече онова, което си отхвърлял, преподредил си се – приоритетите, нуждите, чувствата, навиците, целите, пречистил си тежестите – изхвърлил си от порите, издишал си през ноздрите, пропуснал си през корените на косата, усетил си зараждането на нови мечти.
После всичко е по-вкусно и в по-големи количества.
Водещо изображение: Pixabay