Пиша този текст не в родния си Кюстендил, а в Будапеща, където привършвам магистърска програма по международни отношения в Централноевропейския университет (ЦЕУ). Информирам се за събитията в България, включително и за новосформираното наскоро правителство. Мисля си за България и нейното бъдеще, за Европейския съюз (ЕС) и неговото бъдеще и за бъдещето на България в ЕС. Мисля си, разбира се, и за отминалите десет години.
1 януари 2007 г. България се присъединява към ЕС заедно с Румъния и започва нова страница в дългогодишния си преход от еднопартийна диктатура, централизирана икономика и изолация към демократично управление, свободен пазар и международно сътрудничество. Млади и стари ликуват: след близо половин век на ограничени контакти с развития западен свят и няколко години, белязани от преговори и мащабни реформи, вече сме част от най-успешния проект за регионална интеграция в историята на човечеството. Мнозина си представят светло и безгрижно бъдеще, в което съвсем скоро България ще настигне Германия по стандарт на живот, политическа стабилност и справедливост.
1 януари 2017 г. България отбелязва десет години от присъединяването си към ЕС. На никого обаче не му е до празнуване – нито в София, нито в Брюксел. Усмивките, бляновете и оптимизмът са заменени от унилост, горчивина и песимизъм. Във въздуха витае усещането за неизпълнени обещания, пропуснати възможности и несигурност. В съзнанието на милиони български граждани членството в ЕС се свежда до свобода на движението и европейски субсидии. Политическата стабилност е едновременно история и мечта. След няколко седмици в длъжност встъпва новият български президент, а след няколко месеца предстоят предсрочни парламентарни избори. Еврокомисар, какъвто според Договора от Лисабон се полага на всяка страна членка, България няма. Кристалина Георгиева, зам.-председател на Европейската комисия по бюджета и човешките ресурси до 31 декември 2016 г., става изпълнителен директор на Световната банка. Така комисията с председател Жан-Клод Юнкер се смалява от 28 на 27 души.
28 февруари 2017 г. България е в предизборна кампания. Устремилите се към власт не пестят усилия и подхвърлят обещания наляво и надясно. Многопластовите сътресения по света, особено решението на Великобритания да напусне ЕС, победата на Доналд Тръмп в президентските избори в САЩ, кризата в Украйна, санкциите на Запада срещу Русия, продължавщите кръвопролитни войни в Сирия и Ирак и произтеклата от тях „бежанска криза“ наливат допълнително масло в огъня. Объркани и в голяма степен разочаровани, немалко от по-възрастните българи все по-често си спомнят за комунизма с носталгия. Столът на българския еврокомисар все още е празен. Въпреки че решението на Кристалина Георгиева да напусне Европейската комисия става публично достояние още в края на октомври миналата година, родните управляващи приемат за съвсем нормално страната ни да няма представител в една от трите ключови европейски институции месеци наред. На 1 януари 2018 г. България за първи път ще поеме ротационното председателство на Съвета на ЕС, но реално никой не говори за приоритетите ни по време на това историческо събитие.
Кристалина Георгиева заедно с председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер през декември 2016 г.
1 март 2017 г. Един необичайно кратък за Европейската комисия документ, разписан на повече от разбираем език, вади българските политици от зимния им сън, който, с изключение на няколко кратки прекъсвания, продължава вече десет години. В навечерието на 60-годишнината от създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО) Европейската комисия публикува Бяла книга за бъдещето на Европа, в която представя пет сценария за развитието на Съюза през следващите няколко години. Бивши парламентаристи, министри и членове на настоящия служебен кабинет изведнъж проявяват непривично голям интерес към събитията в Брюксел, противопоставяйки се твърдо на идеята за ЕС на различни скорости на базата на една или няколко „коалиции на желаещите“. От изказванията им не става ясно как виждат бъдещето на ЕС и мястото на България в него, но поне разбираме какво не искат, а именно съюз, в който страните членки, които желаят да задълбочат интеграцията помежду си, могат да го правят, без да изчакват или да бъдат зависими от тези, които не желаят или не са готови да поемат по този път. Нужни бяха десет години, преди нашите управляващи да разберат, че никой няма да чака страната ни да покаже резултати в реформирането на съдебната система и борбата с корупцията, за които Европейската комисия настоява още преди присъединяването ни към ЕС.
9 май 2017 г. За десета поредна година отбелязваме Деня на Европа като част от ЕС. При присъединяването на страната ни към общността бях на 13 години, днес съм на 23. Практически съзнателната част от живота ми до този момент е минала като гражданин едновременно на Република България и на ЕС. Не знам как съм се чувствал на 1 януари 2007 г., но днес съм убеден, че тази дата в голяма степен е предопределила съдбата ми: свобода на движението на територията на ЕС (и не само), многобройни възможности за образование и професионално развитие в десетки страни, опознаване на езици, култури и мирогледи, завързване на приятелства с хора от различни краища на света. Повечето българи имат само бегли познания за историята, институциите и функционирането на ЕС, а в свободното си време немалко от тях обожават да обясняват надълго и нашироко как и защо „Брюксел“ е източникът на повечето ни проблеми.
В същото време дори най-негативно настроените към ЕС признават, че има едно нещо, което не искат никога да загубят: свободата на движение. Да, само по себе си правото на свободно придвижване не гарантира, че всеки българин може да пътува колкото, където и когато пожелае, но то отваря хиляди врати, до които нашите родители, баби и дядовци изобщо не са имали достъп. Членството ни в ЕС позволява на десетки хиляди българи да се обучават в престижни европейски университети и на още хиляди други да вкусят от тази емоция поне за няколко месеца благодарение на обменни програми като „Еразъм“. Тази свобода на движение създава здравословна конкуренция и подпомага обмена на познания и ресурси между образователни институции, представители на частни сектор и неправителствени организации.
Ползите от членството ни в ЕС не свършват със свободата на движение на хора, услуги, стоки и капитал. Солидни средства по различни европейски програми спомогнаха за подобряването на остаряла и изграждането на нова транспортна инфраструктура, модернизирането на учебната база в малки и големи населени места, засилването на сътрудничеството между преподаватели и студенти в ЕС чрез дейности по програми като „Жан Моне“ и обновяването на културни, туристически и спортни обекти. Инициативи като Европейска столица на културата и Европейска столица на спорта привличат международно внимание и инвестиции и стимулират мултикултурен обмен. Проекти като Наградата за литература на ЕС пък носят ползи в две посоки: наши писатели получават видимост на европейския пазар, а творби на носителите на наградата от други страни могат по-лесно да бъдат издадени у нас с финансовата подкрепа на ЕС.
Не на последно място, приобщаването ни към ЕС, с цялата си динамичност, комплексност и противоречивост, отвори очите на мнозина за правата им като граждани и ги подтикна да научат как да ги отстояват с помощта както на държавни, така и на международни институции като Съда на ЕС (Люксембург) и Европейския съд по правата на човека (Страсбург). Всички тези аспекти на европейската интеграция оказват подчертано благотворно въздействие върху развитието на страната и начина ни на живот. Изключително тъжно е, че често омаловажаваме положителното за сметка на трудностите или разочарованията, които (неизбежно) срещаме по пътя.
Наред със споменатите материални ползи, първите ни десет години в ЕС осветлиха и някои наши грешки откъм очаквания и подход. Подобно на румънците, унгарците и поляците, ние трябваше да приемем болезнената истина, че изпълнението на условията за членство в ЕС не е гаранция за придържането към стандартите на общността след присъединяването ни към нея. Европейските институции могат всеки месец да публикуват доклади, в които да описват подробно недостатъците на реформите (или липсата на такива изобщо) в съдебната или образователната ни система, но отговорността за постигането на дългосрочни промени остава в ръцете на правителството и нашите представители в европейските институции. Ето защо занапред трябва да следим работата на институциите на ЕС далеч повече, отколкото досега, защото така най-ефективно можем да отговорим на опитите на нашите политици да оправдават неуспехите си с „Брюксел“. Процесът на европейска интеграция трябва да заеме централно място във вътрешнополитическия ни дневен ред, а участието ни в този процес не трябва да страда заради междупартийни интриги.
Лидерите на страните членки па време на отбелязването на 60-годишнината от подписването на Договорите от Рим в края на март тази година.
През март присъствах на лекция на политолога Иван Кръстев в ЦЕУ. Той определи обществените нагласи в Централна и Източна Европа не като евроскептицизъм, а като европесимизъм. Причината: никой не смята, че ще бъдем по-добре извън ЕС, но споменът за бързия разпад на привидно стабилния комунистически режим създава усещането, че ЕС може лесно да се разпадне. Тъй като имат едно наум за бъдещето на ЕС, обясни Кръстев, някои политици и граждани действат с мисъл за по-ефективна адаптация при евентуалното му рухване и така се приближават към пропастта, от която се страхуват.
Поуката: ако наистина ценим членството си в ЕС, трябва да спрем да го приемаме за даденост и да не чакаме само да получаваме, а да работим активно за преодоляването на предизвикателствата пред европейската интеграция. В противен случай може да нямаме възможността да разсъждаваме по темата „България в Европейския съюз: двадесет години по-късно“. Тогава всеки от нас ще бъде виновен до доказване на противното, но вече ще бъде прекалено късно…
