Колко често излизаме от ритъма на деня си? Колко често забравяме да поглеждаме към часовниците си, спираме да навиваме аларми, спираме да правим таблици и да се придържаме към правила? Колко често забравяме да разграфим седмиците си, преставаме да гоним минутите, не се тревожим за изпуснатите секунди след тръгналите вече автобус или метро? Колко често забравяме да се ядосаме, че не сме успели да се справим в забързаността си с времето ни по план?
В последния момент отменяме срещите си с приятели заради „по-важни“ и „по-належащи“ ангажименти. Създаваме планове за следващите месеци през годината или правим плана на живота си. И се стремим да се придържаме към него заради самото му съществуване, независимо дали желанията ни във времето не са се променили. Което е възможно – като се има предвид, че ние се променяме, защото сме резултат от дните си и събираме истории, които се отпечатват по нас. Защото натрупаният прах в стаята е от нашите клетки, които непрекъснато се възобновяват и непрекъснато сме нови.
Тогава нямаме нужда от планове, а от смисъла на моментите, от удовлетвореността във всяко настоящо случване, от нещо красиво, което да ни усмихва. Извън подробностите си. Ценно в големината на своята същност.
Едно малко момче на една малка планета напомняше за стойността на емоциите, за смисъла на срещите, за спомена от опитомяване, за необходимостта от свързване.
Новият филм за Малкия принц не променя историята на момчето, но я преплита с друга история, за да напомни за своята, за да покаже грешките на порастването и отдалечаването от вълшебството на чистото съзнание.
Героите са без имена. Имената бяха от подробностите, за които възрастните все разпитват.
Майката на малко момиченце има амбицията то да учи в престижна академия. В началото на филма родители с деца стоят в коридор, очаквайки да влязат при изпитваща комисия. От вратата излизат други родители с деца, разочаровани и разплакани. Майката и момиченцето се подготвят за най-важния въпрос – „Защо именно ти си достойна за нашата академия?“. Имат готов отговор. Въпросът на комисията се оказва друг – „Каква искаш да станеш, когато пораснеш?“. Въпрос, за чийто отговор е нужно да излезеш от рамките, в които си поставил съзнанието си. Въпрос, за чийто отговор е нужно да помечтаеш, да се пренесеш във времето и да си представяш, да рисуваш във въображението си и да откриеш това, което предизвиква вълнение в стомаха ти.
Момичето не е прието в академията, но майката има план Б – да се преместят на място, което ще позволи влизането й без прием, а цялата лятна ваканция да бъде посветена на подготовка за учебната година. Огромно табло в новия дом напомня за стриктното изпълнение на задачите по часове. Когато пристигат за първи път там, една къща се отличава от останалите сгради, които са в скучни форми и цветове. Къщата до тяхната е с накацали гълъби и много зеленина, с пъстри, изскачащи фигури, които първоначално шокират. Съседите избягват нейния обитател, не разбират обръщението „приятел“, което той използва към тях, спускат плътно щорите и заключват вратите си.
Възрастният мъж от съседната къща иска да заяви, че го има, че съществува, защото има какво да разкаже – „Ето ме тук, горе“. Изпраща на момичето рисунки с разказ за Малкия принц. Но те не се вписват в графика за деня и попадат в кошчето.
Детското любопитство обаче надделява и момичето и възрастният мъж стават приятели и споделят цветове и вълшебства. Момичето научава историята на Малкия принц, учи се да издига хвърчило, да се катери по дърветата, да действа въпреки страха си, да бъде спътник на пилота в двуместен самолет, вижда красотата на животните, силата и смеха на звездите, преоткрива планетите, вижда града отвисоко, посреща изгреви и залези, разбира необходимостта от споделеност и свързване, разбира защо светът на възрастните е такъв и колко много те са изгубили. Сприятелява се с лисицата.
В дома си има малки макети на града, в които вижда как хората работят роботизирано на компютрите си, забравили да чувстват.
Във филма момичето посещава и чужда планета, в която децата са забранени. В нея цари мрак, хората ходят с наведени глави, а звездите са събрани под стъклен похлупак, защото са превърнати в притежание на някого.
„Малкият принц“ е анимационен филм, който напомня за нуждата от споделеност и комуникация, за опитомяването като създаване на силна връзка с някого, за силата да откриваш чрез обичта и вярата в сърцето си.
Един филм за чистотата на детското съзнание и за големите очи, готови да поберат нови светове в себе си. За необходимостта да се запазиш търсещ и смел. Филм за това, в което ни превръщат ежедневието и комфортът да бъдем едни и същи и да живеем по график. Филм за това, в което ни превръщат суетата и желанието да определяме действията на другите. Филм, напомнящ за красотата на космоса и всички възможни светове. За заветите на Малкия принц и защо е важно чувството, което ти влагаш към нещо или някого. За това, че всеки сам превръща нещата и хората в специални и неповторими. За чудатостта и нуждата от нея.
За Малкия принц, който е пораснал. За лекотата, с която можем да си върнем емоциите, защото са родени в нас, а се отразяват навсякъде. За това, че е позволено да поплачеш, когато си опитомил нещо. Да отричаш, а после пак да приемаш. Да търсиш нечий смях сред звездите и да го чуваш в сърцето си. Защото може би, поглеждайки назад, от споделените моменти с хората, смехът е това, което остава и топли.
И филм за това, че именно когато подхождаш с нежност и искреност, започва началото на историята.
Заповядайте в страницата на TrueStory.bg във Facebook, където ще откриете още интересни и вдъхновяващи истории!
