Една от модерните фиксации на много млади западни хора е мистиката на Изтока – и по-точно, духовната загадъчност и привлекателна екзотика на държави като Индия и Непал. Немалко младежи, след приключването на университетските си години, прекарват няколко месеца до година, за да „открият себе си“ на индийска земя. Дали им се получава или не не е напълно ясно, но преживяването със сигурност го помнят за цял живот.
Атанас Куцев (но по-лежерно – Наката) прави нещо по-значимо: докато открива какво е да бъдеш западен човек в източни земи, той има и социална кауза. Личното му желание за бягство от рутината тук е преплетено със социалния аспект на доброволческия проект, по който участва – да преподава английски на млади будистки монаси. Цялото това откъсване от света „тук“ се случва миналото лято и бе последвано от една наистина страхотна изложба („Между Нирвана и Самсара“), която заслужено набра популярност и даде възможност на стотици да се докоснат до неговите преживявания.
Иначе Наката може да го видите и на по-стандартни места от подножието на храмовете във Варанаси – на мен често ми се случва да е по метълкор и хардкор концерти. Най-лесно е да метнете око (и харесате) страницата му във Facebook, защото като себеуважаващ се фрийленсър, той поддържа приятна заетост и подготвя нов проект. Но за него ще си говорим някой друг път: фокусът на разговора ни сега е какво е усещането да покажеш среден пръст на офиса и да заминеш на хиляди километри сред хора от тотално различна култура… и да се влюбиш в преживяването 🙂
Вписва ли се „Западният“ човек в сърцето на източната култура? Как се чувстваше преди пътуването си?
„Западният“ човек може да се впише, стига да реши да го направи. А и много зависи с каква нагласа отиваш там. Аз не осъзнавах напълно факта, че заминавам за Непал – страна, която по презумция носи толкова много духовност (будизмът, Хималаите и много други неща). Когато пристигнах, първото нещо, което забелязах, беше мръсотията. И прахта, която дишаш навсякъде. Но после започваш да откриваш специалното в тази страна – зад туристическия параван, с който е закрито всичко.
Около будистките монаси винаги е витаела една аура на енигматичност. Каква е реалността – що за хора са те всъщност?
За мен те са преди всичко деца. Монасите, на които преподавахме и при които живеехме, бяха на възраст между 6 и 20 години. Обожават да тичат с джапанки по стълбите, да скачат, да се бият. Най-много обичат да играят футбол и крикет. Но и са изненадващо смирени, когато трябва – дисциплината е голяма част от живота им.
Имаше ли момент на вдъхновение по време на битуването с тях? На какво те научиха?
Научиха ме на щастие. По-скоро ми показаха, и то без да искат, как да го открия сам. Те не притежават нищо, радват се, че могат да играят със спукана топка. Изобщо не са привързани към материалното. В очите им обаче се чете истинско, неподправено щастие. И е ценно някой да ти го представи точно по този начин, да те накара да се замислиш над това, което е истински важно.
Изложбата ти съчетава цветно с черно-бяло; жизненост със сякаш леки нотки носталгия. Кое е най-цветното нещо, което ще запомниш от престоя си? А най-тъжното?
Най-цветното нещо, което ми е останало в главата, са молитвените флагчета. Най-вече тези, през които прозира залязващото слънце. А най-тъжното? Може би това, че хората в Непал нямат право на избор. Това, че са се родили там, до голяма степен предопределя живота им – колкото и много да искат да се развиват, средата ги ограничава.
А ако трябва да говоря за своите негативни преживявания там, не че са много, но по-скоро не бих ги нарекъл тъжни – всяко нещо, което ти се случи, ти дава урок. И съм благодарен, че научих няколко такива важни урока.
И все пак – Непал или Индия? Къде слагаш чертата на предпочитанието?
Не мога да избера една от двете държави, изключено е. В Непал се докоснах до Хималаите, до будистките монаси, а в Индия като шамар ме зашлевиха многообразието, многолюдието и спокойствието, което един налудничав хаос може да съдържа. Страшно се радвам, че посетих и двете места. Ако трябва да се върна назад и пак да избирам къде да отида, отново ще избера и Непал, и Индия.
Блиц въпрос: Фотоапаратът като…
Фотоапаратът като око. Само че чрез окото си не мога да ви покажа как виждам нещата, какво съм преживял, какво ме е впечатлило. За тази цел на помощ ми идва фотоапаратът.
Шест сутринта е. Събуждам те и ти казвам, че можеш да тръгнеш накъдето поискаш. Коя държава ще посетиш, защо, и кои са петте предмета, за които се сещаш веднага. (Без фотоапарата).
Бих отишъл в Австралия. Защото е много далече и ако не си ти да ме събудиш в шест сутринта и да ми позволиш да отида където си поискам, не знам дали някога ще успея да стигна дотам. Освен това, страшно много ме привлича, защото съм чувал, че е съвсем нов свят.
Задължително ще си взема 70-литровата раница, спален чувал, сандали, челник и слушалки.
