Средата на лятото. Заедно с една от най-близките ми приятелки, която имам щастието да познавам още от преди да познавам себе си, вървим по тротоара край магистралата, която вдишва и издишва горещи пари в лицата ни. Не сме и предполагали, че ще се озовем в щата Делауер, САЩ, където ще ни се налага да преминаваме през ежедневни перипетии, да срещаме толкова различни от нас времена и нрави. По едно време тя ме поглежда и ми казва:
“Забелязала ли си, че тук по пътищата, дори в малките паркове няма пейки, за да седнем и да поговорим?”
Не бях забелязала. Бях прекарала една голяма част от живота си в движение – основно в България, но в този момент се намирах на срещуположния край на планетата и нямах представа кога ще мога да кажа честно пред себе си, че се прибирам вкъщи. Оставаха ми три месеца до започването на нова глава, но тя също беше далеч – във Франция, откъдето пиша и в момента. През това време се бях срещнала с много български емигранти, повечето от които свързваха двата края по един или друг начин, живееха добре, но във всекидневието им винаги звучеше българска музика и се гледаше българска телевизия. Приятелите им бяха българи, а английският им не се беше подобрил за този значителен период, прекаран извън страната, поради простата причина, че съществуваше една изолирана общност, която излъчваше дъх на преход и мечти как някой ден ще успеят да се приберат. У дома.
Тези хора се вълнуваха от случващото се в страната повече от много други, които пребивават в България. Някои открито мразеха България и я обвиняваха: за липсата на такъв или онакъв живот, за беззаконието, за чувството на безпътица, което те обзема, когато се загубиш в лабиринта на панелената история. През редките вечери, когато се завъртах около българската общност, често изникваха престрелки, свързани с един или друг обществен проблем. Емоции. Тъга. Болка. Загуба. Омраза. Но най-вече носталгия и невероятна симбиоза между човек и националност. Затова и се търсихме един друг, помагахме си, “уреждахме” се на тая или оная работа, докато нещо се случи. От живота там ми е останало едно сладко-горчиво чувство на очакване: че няма да е все така, че това е един душевен преход, който отговаря на социалния, че подобно на сън, един ден ще се събудим.
Какво е за българите тази “чужбина”? За много е вечна борба между предателите и предадените. Да останеш или да избягаш, да се бориш или да отидеш в един въображаем, сюрреалистичен свят, където всичко е “уредено”. Липсата на емпатия е почти толкова изострена в нашата нация, колкото за нас беше липсата на пейки в онзи летен следобед, а с това, и в двата случая, липсата на социалност, на разбиране, най-страшната липса – тази на глас и способността да съпреживееш другия. Липсата на емпатия пък води до липса на общност. Да следиш развитието на България, е като да чакаш някой да ти каже истина, от която се страхуваш: затаен дъх, напрежение, тишина преди бурята. Борба за власт, борба за внимание и гора от ръце, чиито пръсти сочат в четирите посоки на света – навсякъде, но не и към истинските извършители.
За нас, младите българи, “чужбина” е пътуване, преминаване от двуизмерната вселена на просто очертана карта към възприемане на глобуса, сферата, земята, като едно неделимо цяло. Светът отвъд границата е източник на изключително ценни житейски уроци, сравнения, контрасти. Помага да видиш, че съществуват хиляди начини да промениш реалността около себе си. Да покажеш кой си, да изкажеш мнение, което би могло да бъде различно и въпреки това прието. Че там, навън, има хиляди хора, които искат същите неща като теб: да бъдат обичани, да покоряват върхове, да бъдат част от общност, да живеят пълноценно.
Снимка: Йоанна Маринова
Когато седнеш на маса с американци, немци или французи, след втората чашка уиски, бира или вино откриваш, че – изненада! – никой не смята, че политиците му “струват” или че заплатата му е достатъчна. Мразят съседите си, защото децата им са шумни. В работата им има някой, който постоянно краде консумативи. Срамуват се от тази или онази известна личност. Карат се с жените си.
И не само. Те също имат емигранти. Експерти от Обединеното Кралство вярват, че наблюдават феномен, подобен на този в България, т.нар. “изтичане на мозъци” (brain drain). Статистиките сочат, че през 2014 323,000 британци са напуснали родината си. Много от тях напускат и поради други причини, например за да се установят в малки и китни български села.
Примерите са многобройни и една справка със социологическите и статистическите проучвания го доказва. Защо тогава българите приемаме това толкова лично? Защо другият ни се струва страшен и чужд? Защо превръщаме страната си в пространство, където е гордост просто да “оцелееш”? И защо се изолираме в затворени, самозахранващи се клетки? Веднъж напуснали родината, установяваме същия начин на живот, просто променяме валутата. Защо дамгосваме децата си, наричайки ги “предатели”?
Защото вината е наша, споделена. И боли.
Вина за болката в очите на възрастните, които остават, объркани, бедни и самотни. Смяна на политически режими, игра на власт, в която обикновеният човек не е достоен дори да бъде пешка, защото не е достатъчно образован, за да бъде част от играта. За децата, които израстват, задушени от същите тези възрастни – които се страхуват да мечтаят, да помогнат на човек в беда, да се изправят пред несправедливостта и да я предизвикат. За животните, които скитат гладни по празните улици. За хората, които крещят и обвиняват, било поради избор, било поради мнение. За отнемането на правото на българския народ да бъде щастлив. За принизяването на социално-икономическите промени и упадък на България до теории на конспирацията. За неспособността да погледнем отвъд себе си и собствената си гордост.
Всички ние, едно изтощено и уморено общество, сме в основата, служим като дъска за играчите. Поглъщаме трусовете, създадени от местенето на фигурите, поемаме тази болка и я оставяме да се загнезди дълбоко в жилите ни, където търпеливо чакаме да узрее в червен, сочен, отровен яд. Когато дъската се наклони наляво или надясно, ни обзема страх, че статуквото може да бъде разрушено. Това, с което сме привикнали, е безопасно. Защото полето не е част от играта, в него липсва отговорност за случващото се, то е черно или бяло, то не прониква в сложността на играта, не се интересува от правилата. То е там, за да може играта да продължава, завинаги.
Снимка: Йоанна Маринова
Невежеството и болката пораждат агресия. Това ни прави различни, това поражда липсата на общество, на единност и разбиране.
Мадам Понселет, съседката от шестия етаж, чиито запаси от шампанско пресушихме с моя приятел (американец във Франция), мъдро обобщи ситуацията: “Не е важно кой играе там горе, важното е да можем да поддържаме чисто пространството пред блока. Да помогнем на възрастен човек да пресече улицата. Да си купим храна, произведена във Франция. Да кажем “не” [както постъпват французите] на поглъщането на малките занаятчийници, галерии, хранителни магазини. Да се усмихваме и казваме “Благодаря!” – винаги, дори тогава, когато не сме прави, където и да е. И най-вече да срещаме повече прекрасни млади хора от цял свят – като вас! Хайде сега наздраве!”
И побързахме да се чукнем, тъй като не е препоръчително да разделяш французин от виното му за твърде продължителен период от време. Точно като дядовците ни и ракията.
Към нейните думи аз бих добавила само едно: да не хулим децата, които в момента скитат по широкия свят, да си припомним, че повечето от тях го правят, защото искат да донесат сувенир вкъщи. Под формата на знание, на проект, на частен бизнес в полза на държавата. На медицинско лице, правист, икономист. Не познавам и един млад българин (тук включвам и себе си), който не иска децата му да израснат в България.
Такъв българин е и Атанас Атанасов. Краткият документален филм, който ме провокира да напиша тази статия, можете да гледате тук, а бих ви препоръчала да прегледате и останалите.
Видео: Филм на Атанас Атанасов и Крис. Вдъхновение за силата на действието и емоцията в ситуация, която на пръв поглед изглежда невъзможна! 🙂
Атанас и Крис (режисьорът на видеото) вече правят това, за което аз и много други млади българи мечтаем. Те не влизат в политиката и не се опитват да упражняват власт. Нямат амбиции за нищо повече от това да донесат щастие в непосредственото си обкръжение. Не цитират Левски или Ботев, защото са заети да следват примера им. И вижте какво вълшебство се получава!
Превърнете омразата, разочарованието и недоверието, които таите в себе си, в любов. Направете от чужденеца, който се е настанил да живее у вас, българин. Наско започва да възражда българското село. Усетете го. Оценете това, което е в непосредствена близост до вас, практикувайте доброта, споделяйте с другия. Пребоядисайте оградата пред входа. Засадете цветя в двора. Бъдете доброволци. От вас зависи българската действителност да бъде по-добра. Не се страхувайте от опита и знанието, които би могла да почерпи България извън граница. Чакайте децата си с нетърпение. Не им вменявайте вина, а и самите вие пътувайте, опознавайте, градете. За кого ни остава да се борим, ако не за себе си?
Почти година по-късно. Разглеждам снимки. В София е снежно и българската зима ми липсва. В Париж постоянно вали, а аз постоянно се оплаквам. Затова събрахме вкъщи съседи. Откакто сме тук, почти пет месеца, познаваме цифром и словом пет души. На масата има лозови сарми, френска galette de roi и багета. Около нея сме се събрали четири държави: България, САЩ, Франция и Полша. Смеем се, погледите ни са леко премрежени – вероятно от виното.
Споделяме впечатления от филма за Наско. За американците е странно да откъснеш ябълка от дървото и да я захапеш. Повечето не са чували на живо кукуригането на петел. Французите умират за българска кухня. Казват, че българките сме екзотични, родени на кръстопът, в кръвта ни имало нации от цял свят. Ние се споглеждаме и избухваме в смях. Въпреки че съществува езикова бариера, се разбираме перфектно. По човешки.
После сервирам сармите и всички започват да се чудят откъде са им познати. Някой споменава, че са ги пробвали в Турция, на почивка. “Не, не, български са”, казвам им. В крайна сметка съм източноевропейка, трябва да споря за нещо.
А сега, когато се очаква от мен да чета, аз се трудя над тази статия. За България, на български, с надеждата, че ще докосна поне един от вас така, както доброто дело на Наско трогна мен и много други.
И вярвам.
Защото от нас зависи.
Тази история ви хареса? Заповядайте в страницата на Truestory.bg и във Facebook, където ще откриете още вдъхновяващи и истински разкази за света около нас и за нас в него!
