Краят на март тази година е. Чакам трамвая до НДК. Тъмно е. Има доста хора на спирката до мен. Най-накрая трамваят идва. Изчаквам на вратата, за да слязат първо пътниците отвътре. И тогава го виждам. Един старец – слаб, с дълга бяла коса и още по-дълга бяла брада – минава като рок звезда на концерт сред група хлапета.
– Дай пет! – казва им и чуква с длан високо вдигнатите им ръце. След което слиза с усмивка на спирката до нас.
След миг се качих и се настаних до семейството с децата. Бяха три. Най-голямото да е било на около 10 години, най-малкото – на 3-4, а средното, което стоеше в скута на майка си, беше на около 6 и гледаше с блеснали и омагьосани очи.
– Видя ли – каза майката, – къде живее Дядо Коледа?
– Да! – кимна детето. Беше олицетворение на искрената вяра в чудеса – само децата така могат да вярват, че в приказките всичко е истина.
– Ще му напишеш ли писмо? – продължи майката.
– Да! – категорично беше момиченцето. – Само че сега нали е в отпуска…
След което най-малкото, момченцето, нададе тон за песен. В тази топла мартенска вечер зазвъня с меденото му гласче „С червените ботушки потропа Дядо Мраз…”
А аз… аз слязох с доволно ухилена физиономия. Първо – защото бях там. И второ – защото знаех, че един ден ще го разкажа… 🙂
