3 септември 2017 г. Неделя. Когато с един от най-верните ми (и положително луди) другари се озовем едновременно в родния ни Кюстендил в неделя, сутринта е запазена за бягане в гората.
Чакаме се на обичайното място в началото на пешеходната алея към хълма Хисарлъка в 09:30 ч. Облачно е. Докато се приготвяме да стартираме, от небето вече се стичат капки. Нас дъждът никога не ни е плашил, дори напротив. Когато разбрахме, че ще бягаме на дъжд, по лицата ни изникнаха самодоволни усмивки.
Около 30 минути след тръгването ни над нас се бяха надвесили апокалиптично сивочерни облаци. Септемврийският дъжд прерасна в септемврийска буря, която не само ни мокреше, но и ни удряше в лицата. Прогизнахме за нула време. Спортните ни екипи се залепиха по телата ни. По нас се тичаха потоци от дъжд и отмиваха всяка тревога. От мобилния телефон на моя приятел пък се изливаха песните на любима наша банда, които превръщаха моментното ни щастие в блаженство. Чувствахме се по-необременени, по-леки и по-силни от всякога.
Когато влязохме в същинската гора, дъждът постепенно отслабна, докато накрая не се превърна в приятен музикален съпровод. На около километър от крайната ни точка вече нямаше помен от мини урагана и дори ни озаряваха слънчеви лъчи. В рамките на по-малко от час и половина сякаш бяхме преминали през три различни сезона.
Местността Студен кладенец в Осоговската планина. Снимка: Личен архив.
Слязохме обратно към града с походка, която издаваше неописуемото ни задоволство. Около нас природата рисуваше така умело, както го прави само след дъжд. Удоволствието подсладихме допълнително с разговори на най-различни теми и с по няколко квадратчета локум.
Разделихме се по обяд. Докато стигна вкъщи, вече бях почти напълно сух. Бях и пределно спокоен и щастлив, защтото дъждът беше отмил всичките ми душевни терзания. Насъбралата се у мен през последните седмици мъка беше останала някъде в гората и вероятно вече попиваше в земята.
Притеснена за здравето ми, майка ми ме посрещна с чаша чай с мед и шепа лекарства против настинка. Колкото и да се опитвах, не можах да ѝ обясня, че ни най-малко не ме интересува дали ще настина или не. Аз вече бях предозирал с лекарството, от което имах най-голяма нужда. Нарича се бягане на дъжд, действа безотказно и няма странични ефекти.
На водещата снимка: В гората над град Кюстендил
