Автор: Яна Младенова
Предистория:
На Каваци дебнат зверове. Може би крилати. Може би с жила. Кой знае. Те обаче хапят (или жилят, или бодат). И разнасят инфекции. Един такъв звяр хубаво те наплюва и кракът ти реагира засегнато – надува се, става червен и неприятен. Не ти се иска да го припознаваш като свой, но c’est la vie. Занасяш си го такъв грозен и двойно по-голям от своя събрат в София и ти дават да го лекуваш с антибиотик. Ти слушаш и изпълняваш. Гълташ антибиотик. Чинно не пиеш алкохол. Хайде и малко пробиотик. Но упоритият крайник не спада. А и не стига, че не спада, ами те съдира от болка на всяко стъпване, изпълнено с грацията на куц мармот, който нищо не завива, защото е без 25% лапи. Иска ти се да го отрежеш, че нали си имаш два. Ама то и другият не е много читав. Та от куцукане на куцукане, видяло се е, стигаш до хирург. Чакаш го 4 часа. Ръфаш солети. Гледат ти крака с отвращение. „Вие пък сте много хубави!“, мислиш си намусено и продължаваш да ръфаш. Докторът се появява, след операция е, потен, зачервен, все едно само тебе е чакал цял ден. Лягаш. Бие ти упойка. Идва стажант. Да наблюдава и той кървавата баня. Срязва и от крака ти щедро започват да бликат секрети. Ама, знаете, c’est la vie. Сестрата от уплаха разпилява на земята цяла кутия с ножчета за манипулации. Да му мисли как ще ги събира. Превързват те. Насрочват ти нов антибиотик + още 15 неща на рецептата. Дайте всичките си марли и този антибиотик и да се почваме!
Същинска история:
Имаш прекрасен брат. Цял ден те е карал по болници, отиване, връщане, напред-назад, аптеки. През това време даже е успял да полее градината и да се подстриже. Направо страхотен. В същото време ти седиш вкъщи, с трета сменена превръзка и упорито кървящ крак, а упойката започва да те пуска. Все още чинно не трябва да пиеш и си мислиш, че няма как да е по-зле и тогава осъзнаваш, че са ти объркали едно от нещата в рецептата… Е, тогава ти е много гузно да звъннеш на якия брат. Ама аптеката е на 10 минути пеша с нормален ход – с твоя 195764387. И звъниш. И той е все така прекрасен и те кара до аптеката, а ти го уверяваш, че можеш да се прибереш сама. Е, уверена си, че е така. Ама излизаш от тъпата аптека и се оказва, че още искаш да си отрежеш крака. И не само деликатно да го резнеш както потния лекар, ами направо да отстраниш досадното болящо нещо. И започваш процес по куцукане. Стъпка по стъпка. По джапанки в Студентски град си. Превръзката се напоява с кръв. Тъжна картинка. И в един момент от една кола се провиква симпатичен глас:
– Искате ли да ви закарам?
Млада жена наднича и те гледа, а ти примигваш на парцали, несвикнала на такава любезност.
– Не, моля ви се, ще се справя, малко по малко. – убеждаваш я.
– Ама вие едва ходите, кажете накъде сте? – упорства тя.
– Вие накъде сте? – поддаваш лекичко.
– Живея в квартал Витоша, но ще ви закарам където и да е.
„Даааа бе!“, казваш си, а на глас:
– И аз живея в квартал Витоша.
– Качвайте се!
Мяташ се в колата. (Така де, супер бавно и внимателно се стоварваш на седалката).
Момичето пали колата, тръгва да я изкарва и „бааааам“, подпира регистрационната табела на лъскавия мерцедес, паркирал зад нея. Мигновено се материализира собственикът и пита „Кво праим?“. Тя ти се извинява. Слиза. Разправят се. Няма щети. Връща се и усмихната се извинява, че чакаш. Потегля. Говорите си през целия път. Не знаеш как да й благодариш.
Казва се Венеция. Била е във Венеция веднъж. И Венеция днес оправи деня ми. С нещо толкова простичко и толкова красиво. С един прекрасен човешки жест. И не защото ми спести още 89256972 минути ходене и малко болка. А защото ме усмихна. Защото помогна. Просто ей така. Защото сме хора.
