Един от последните топли и слънчеви дни на септември. Качвам се в автобус на градския транспорт, той потегля към полите на Витоша, а слънцето пече точно в очите ми през запрашения прозорец. Чувам възрастна жена притеснено да пита къде се намира една от спирките по маршрута. Друга непозната жена се замисля, проверява разписанието на телефона си и казва на старицата, че трябва да брои 21 спирки и едва тогава да слезе. По лицето на бабата пробягва тревога. Шанс – очевидно нейната спирка беше точно след моята. Обърнах се да й кажа, че просто когато слизам, тя ще трябва да слезе малко след мен. Облекчение се разля на мястото на тревогата, раменете й се отпуснаха спокойно.
Заговорихме се.
„Друг автобус трябваше да хвана – каза тя, – но обърках в бързината. След това беше трудно да сляза. А трябваше да ходя до една билкова аптека, далече е – показва ми торбичката с лекарства за достоверност. – За една приятелка са. Съпругът й почина преди 40 дни, много е зле сега. А не мога да я оставя. Такова приятелство… 63 години сме вече заедно. И ми е такава приятелка, че 5 лева да има, 3 ще ми даде на мене, 2 ще остави за себе си…”
Гледам я невярващо.
„На 83 години съм” – отговаря на незададения ми въпрос.
„Въобще не ви личат!” – бързам да кажа.
Достоевски е прав, че човек говори за това, за което го боли. Така и не научих името й. Но разбрах щрихи от никак нелеката й човешка съдба – как се грижи за сина си, останал нетрудоспособен преди години заради инцидент. Как ходи да всява ред в квартирата на млади ИТ специалисти, за да подпомогне скромния си бюджет. Как не пада духом, защото ако падне духом, значи се е предала…
Как и кога са минали 20 спирки – така и не разбрах. Дойде моята. Сбогувахме се – с пожелание за здраве, какво по-важно от това? Здрав ли си, всичко друго се постига…
Слязох. Различни мисли се блъскаха в ума ми. И особено една – 63 години приятелство! И то какво приятелство – като рядък диамант, като мит, като самата вечност… Богат е всеки, който има в живота си толкова скъп на сърцето си човек, независимо от всичко друго!
Неволно се усмихнах. Късметлийка съм. Знаех, че всеки миг ще бъда там, за където бях тръгнала… На прага в дома на приятел, за когото със сигурност знам, че искам да бъде част от моята собствена вечност – следващите 60 и повече от 60 години всъщност…
