Поход до Седемте рилски езера. За тези, които нямат личен автомобил, сайтовете за групово пазаруване щедро предлагат еднодневни екскурзии с примамливи дестинации. Отивам аз с няколко ваучера – за мен и мои приятели – в избраната туристическа агенция и от там ми казват, че групата, необходима за пътуването, не е пълна, а остават още броени дни и не могат да ми гарантират, че екскурзия ще има. Не знам дали съм изглеждала съкрушена, но… е факт, че от агенцията направиха жест към нас, пуснаха по-малък автобус и все пак пътуване имаше.
Бяхме десетина души, а екскурзоводът ни бе стар планинар, който с ентусиазъм говореше за планината като за жива душа. Три неща каза, които ми се иска никога да не забравям:
Първо – в началото ни даде указания за начина, по който да вървим нагоре: „Всеки в планината трябва да напредва спрямо собственото си темпо. Ако някой по природа е по-бавен, се измаря много повече, когато му се налага да бърза. И обратното – ако някой е по-бърз, не се чувства добре, когато трябва да се бави…”
Тръгнахме. Бяхме смесена група: и по-млади, и по-стари. Имаше две жени, прекрачили отвъд 60-те години. Едната сподели, че за пръв път се качва и чувства, че това е последният й шанс. Не подви крак до горе, до най-високото, откъдето се виждат всичките седем езера! Не отстъпваше по дух дори и на най-младите, които бяхме там.
След като преминахме първата сериозна стръмнина, задъхана и обнадеждена, се приближих до водача ни и попитах дали това е бил най-неприятният участък. Той ме погледна със съчувствена усмивка и ми посочи един връх в далечината, на чиято височина пъплещите туристи приличаха на нарамили раници мравки.
„Не – каза. – Това е мястото, което трябва да стигнем. Вярвам, че не всички ще могат да го изкачат, но от там панорамата е най-хубава…”
За негова изненада – успяхме! Всичките! И млади, и стари. Спирахме, подавахме си ръка на стръмнините, почивахме си, говорихме си, смяхме се, давахме си кураж. И беше прав – горе панорамата беше зашеметяваща!
Когато слязохме, екскурзоводът ни сподели, че рядко попада на симпатична група като нашата. И каза една стара приказка, която съм чувала като дете: че планината ражда хора, а градът… разни други неща. Тоест – че в планината се вижда що за човек си и дали си склонен да бъдеш съпричастен към хората до себе си.
На връщане минахме по друг път. По-дълъг и заобиколен. „Заради перспективата – каза водачът ни. – Колкото повече вървите, ще виждате как всичко наоколо се променя. Ако минете по краткия път, няма да почувствате мащаба на цялата красота…”
Именно от тази красота се опитахме да попием и да отнесем със себе си, така че денят да се превърне в един от най-хубавите спомени от лятото. Доста се забавихме и закъсняхме. Слънцето беше залязло и сумракът на София ни посрещна обратно в града. Когато слизаха, двете възрастни дами се обърнаха към нас и споделиха, че заради днешния ден отново вярват в младежите, които създава съвремието… Ние се усмихнахме. Заради този ден пък ние отново вярвахме в човечността като цяло. Защото все още има хора, които биха ти подали ръка, когато ти е трудно, ей-така, без злоба, по човешки… само за да видиш и ти, че от върха гледката е най-хубава.