Иван Ланджев е роден през 1986 година. Завършил е философия и културология в СУ „Св. Климент Охридски“, където по-късно защитава и докторантура по руска класическа литература. Автор е на две стихосбирки: „По вина на Боби Фишер“ (2010) и „Ние според мансардата“ (2014), както и на книгата “Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой”. През 2017 година „Ние според мансардата” излиза и на пазара в Германия със заглавието „Wir Mansardenmenschen“ (2017, eta Verlag, Berlin). Ланджев е сценарист в едни от най-успешните български сериали през последните години, а в интернет можете да попаднете на виртуозните му коментари по актуални съвременни проблеми. Тази есен Иван Ланджев ще преподава в Творческа академия “Заешка дупка”, където ще води теоретичните лекции по поезия.
Как и кога усети в себе си желание да пишеш, да създаваш светове от думи, да бъдеш автор?
Иван Ланджев: Не мога да ви дам точна датировка. Но това привличане, тази постоянна заинтригуваност от езика – още от детството е. В някакъв смисъл е необяснимо, а в някакъв смисъл е съвсем просто – четеш книги и решаваш, че искаш и ти така, защо пък не?
През призмата на твоя личен опит – какъв е животът на един съвременен поет в България?
Иван Ланджев: Животът навсякъде е прекрасен. Абсурден и нелеп е, разбира се, а в България дори повече, но е за предпочитане пред алтернативата – какво ще правиш, като си затрупан със земя? Няма да можеш дори да се оплакваш колко е гаден животът. Няма да можеш да се смееш, да плачеш, да пиеш чай от лайка, да правиш любов, да слушаш Чет Бейкър, да водиш тъпи, безсмислени спорове за Азис и Цветана Манева…
Като човек, който има разностранни интереси, как успяваш да балансираш между работата като сценарист, докторант по руска литература, философ, любител на шахмата, бокса и добрата музика?
Иван Ланджев: Въпросът издава подготовка от интернет, но част от информацията ви е стара 🙂 не съм докторант от три години – защитих и се дипломирах през 2015-а. Дисертацията ми за Лев Толстой излезе като книга, казва се „Поетика на себенадмогването“.
Другите работи, които изреждате, са смес от професията ми, образование и любими хобита (или неща, с които съм се занимавал по-сериозно в миналото). Балансът между тези неща не е ли нещо естествено, не е ли просто да си човек?
Какво е мнението ти за изгряващите бързо звезди на млади автори в социалните мрежи, които трупат множество лайкове и почитатели? Това, което се случва онлайн, поезия ли е? Има ли литературна стойност? Или така ще изглежда бъдещето на поетичния жанр?
Иван Ланджев: Моят проблем с всичко това е липсата на оригиналност и някакъв силен, индивидуален глас, почерк, наричайте го както щете. Ако размените имената на повечето от тези автори и така четете стиховете им, няма да усетите никаква разлика, кое на кого е, а това не е добре.
В парчетата на Стругаре има повече поезия, отколкото в голяма част от стихосбирките, които излизат сега.
Кое е по-важно за един автор – талантът или ежедневната упорита работа?
Иван Ланджев: Едното не може без другото, разделението им е неестествено.
Как ще протичат занятията по поезия в Творческа академия „Заешка дупка”, които ще водиш тази есен?
Иван Ланджев: По учебния план, надявам се. Иначе ще трябва да изненадвам себе си. Ще си говорим за поезия, де, то е това.
Какви качества се надяваш да откриеш в участниците от академията?
Иван Ланджев: Оригиналност.
Струва ми се, че много от пишещите днес не познават теоретичните постулати, но това не ги смущава да пишат и да се (само)публикуват. Освен да се запишат в академията, как биха могли да запълнят пропуските в знанията си?
Иван Ланджев: Знам, че това ще прозвучи много радикално, като някаква отживелица от старата школа и направо не е за вярване, че го казвам, но – все пак – от книги. Може да се четат книги. Аз друг начин не знам.
В момента ще бъдеш от страната да преподавателите, но от кого сам си се учил и кои уроци са оставили най-ярка следа в ума ти или са ти помогнали да откриеш пътя към това, което вършиш днес?
Иван Ланджев: Има една дълга редица от велики, вдъхновяващи мъртъвци. Те са всичко – съветници, учители, живущи по рафтове, простряни по нощни шкафчета. Надзиратели на нощите ми. Роднини наместо роднините.
Има и няколко живи, за цвят. Те знаят кои са, а някои от тях дори знаят, че ги обичам и им се възхищавам.
Ако можеш да дадеш само един съвет на читателите на truestory.bg, които искат да превърнат писането в своя професия, какво би им казал?
Иван Ланджев: Да проведат честен и суров разговор със себе си, след който да си избистрят наистина – това ли искат и защо?
Снимки: Личен архив
